Карлос Сафон - Играта на ангела

Спалнята на Клое представляваше потънала в мрак килия. Стените бяха овъглени, а таванът се бе срутил в по-голямата си част. Можех да видя пелената от черни облаци, които се носеха по небето, и луната, хвърляща сребрист ореол върху металния скелет на онова, което някога е било легло. В тоя миг чух как подът изскърца зад гърба ми и бързо се обърнах, осъзнавайки, че не съм сам на това място. Един мъжки силует, тъмен и строен, се очертаваше на входа към коридора. Не виждах лицето на мъжа, но бях сигурен, че той ме наблюдава. Остана така, неподвижен като паяк, в продължение на няколко секунди — времето, което ми бе нужно, за да реагирам и да направя крачка към него. Силуетът мигновено отстъпи назад в мрака и когато стигнах до салона, там вече нямаше никого. Слаба светлина, идваща от една неонова табела от улицата отсреща, за миг заля залата и разкри неголяма купчина отпадъци, струпани до стената. Приближих се до нея и коленичих пред останките, погълнати от огъня. Нещо стърчеше от камарата. Пръсти. Отстраних пепелта, която ги покриваше, и пред погледа ми бавно изплуваха контурите на една ръка. Вдигнах я и видях, че е отрязана на нивото на китката. Познах я незабавно и разбрах, че ръката на онова момиче, която бях помислил за дървена, всъщност бе направена от порцелан. Пуснах я отново върху другите отломки и се махнах оттам.

Запитах се дали не съм си въобразил, че съм видял онзи непознат мъж, защото в праха нямаше следи от неговите стъпки. Излязох отново на улицата и постоях малко в подножието на сградата, напълно объркан, като разглеждах от тротоара прозорците на първия етаж. Хора минаваха покрай мен и се смееха, без да обръщат внимание на присъствието ми. Опитах се да открия силуета на непознатия сред тълпата. Знаех, че е някъде там, може би само на няколко метра от мен, и ме наблюдава. Не след дълго пресякох улицата и влязох в едно тясно, претъпкано с хора кафене. Успях да си пробия път до тезгяха и направих знак на келнера.

— Какво да бъде?

Устата ми бе пресъхнала и сякаш пълна с пясък.

— Една бира — казах, без много да му мисля.

Докато келнерът ми наливаше питието, аз се наведох напред към него.

— Случайно да знаете дали заведението отсреща, „Ел Енсуеньо“, е затворено?

Той остави чашата на тезгяха и ме погледна, сякаш бях малоумен.

— Затвориха го преди петнайсет години — рече.

— Сигурен ли сте?

— Ама разбира се. След пожара повече не го отвориха. Ще желаете ли нещо друго?

Поклатих глава.

— Това прави четири сентимос.

Платих поръчката и си тръгнах, без да докосна чашата.

На следващия ден отидох в редакцията на вестника преди началото на работното ми време и се отправих директно към подземието, където се помещаваше архивът. С помощта на Матиас, който ръководеше този отдел, и следвайки сведенията, получени от сервитьора, се заех да преглеждам броевете на „Ла вос де ла индустрия“ отпреди петнайсет години. Трябваха ми около четирийсет минути, за да намеря търсената история — съвсем кратка статия. Пожарът се разразил в ранното утро на деня на Корпус Кристи 13 13 Римокатолически празник, посветен на почитането на Тялото и Кръвта Христови. Отбелязва се в четвъртъка след деня на Св. Троица, тоест на шейсетия ден след Великден. през 1903 г. В хватката на огъня загинали шест души: един клиент, четири от труженичките и едно девойче, което работело там. Според полицията и пожарникарите трагедията била причинена от неизправна газена лампа, въпреки че патронажът на близката енорийска църква посочвал божественото възмездие и намесата на Светия дух като решаващи фактори.

Щом се прибрах в пансиона, се проснах в кревата си и напразно се помъчих да заспя. Извадих от джоба си визитката на непознатия благодетел, която бях открил в ръката си, когато се събудих в ложето на Клое, и отново прочетох в сумрака думите, написани на гърба й: Големите надежди.

В моя свят надеждите, били те големи или малки, рядко се превръщаха в действителност. Допреди няколко месеца си лягах всяка нощ с едно-едничко желание — да събера някой ден достатъчно смелост, за да заговоря Кристина, дъщерята на шофьора на моя ментор. Нямах си друго освен този копнеж и очакването да изминат часовете, които ме деляха от утрото, за да отида отново в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“. Сега дори и това убежище започваше да се изплъзва от ръцете ми. Казвах си, че ако някое от начинанията ми претърпи грандиозен провал, може би ще си възвърна обичта на другарите си. Може би, ако напишех нещо толкова посредствено и отвратително, че никой читател да не е в състояние да прочете повече от един абзац, младежките ми прегрешения щяха да бъдат простени. Може би това не беше твърде висока цена, за да се почувствам отново у дома си. Може би.