Карлос Сафон - Играта на ангела

— Ето че заприлича на мискинин — винаги добиваш такова изражение, когато се каниш да се заядеш с нещо — обади се Видал. — Какво ти се върти в главата?

— Нищо. Просто си мислех какъв добряк сте, дон Педро.

— Цинизмът не е от полза, когато човек е на твоите години и с твоето обществено положение.

— Това обяснява всичко.

— Хайде, поздрави тая добра душа Мануел, който винаги пита за теб.

Подадох глава през прозореца и щом ме видя, шофьорът, който винаги ме третираше като млад господин, а не като някой хлапак с жълто около устата, какъвто си бях, ми помаха отдалече. Върнах му поздрава. На пасажерското място до него седеше дъщеря му Кристина, едно създание с бледа кожа и сякаш изписани устни. Тя бе с две години по-голяма от мен и ми бе взела ума, откак я видях първия път, когато Видал ме покани във Вила Елиус.

— Не я зяпай така, че ще вземеш да я повредиш — промърмори Видал зад гърба ми.

Обърнах се и се натъкнах на онова макиавелистко изражение, което дон Педро пазеше за делата, свързани със сърцето и други органи от благородно естество.

— Не зная за какво говорите.

— И още как — отвърна Видал. — Та значи, какво мислиш да правиш с тая работа довечера?

Препрочетох бележката и се поколебах.

— Често ли посещавате такива заведения, дон Педро?

— Не съм плащал за жена, откакто бях на петнайсет, пък и тогава, технически погледнато, плати баща ми — отвърна Видал без никакво перчене. — Ама на харизания кон…

— Не зная, дон Педро…

— Знаеш, знаеш, как да не знаеш.

Видал леко ме потупа по гърба на излизане.

— Остават ти седем часа до полунощ — рече. — Казвам го в случай, че решиш да подремнеш и да събереш сили.

Надникнах през прозореца и го видях как крачи към чакащата го „Испано-Суиса“. Мануел му отвори вратата и Видал лениво се отпусна на задната седалка. Чух как моторът на колата поде своята симфония от бутала и клапи. В този момент Кристина, дъщерята на шофьора, вдигна очи и погледна към моя прозорец. Усмихнах й се, но тозчас осъзнах, че тя не си спомня кой съм. Миг по-късно се загледа другаде, а голямата каляска на Видал се отдалечи, устремена обратно към своя свят.

В ония дни улица „Ноу де ла Рамбла“ се простираше като коридор от улични фенери и неонови светлини през сумрака на Равал. И по двата тротоара кабарета, танцови салони и локали с неясна номенклатура се гушеха редом с домове, чиято специалност бяха венерическите болести, кондомите и промивките. Тези заведения оставаха отворени до зори, докато хора от най-различна черга — като се почне от млади господа с известно положение в обществото и се стигне до екипажа на корабите, акостирали в пристанището — се смесваха с какви ли не чешити, чийто живот почваше с падането на здрача. От двете страни на улицата се разклоняваха тесни, обвити в мъгла улички, които подслоняваха дълга върволица от публични домове със съмнителен шик.

„Ел Енсуеньо“ заемаше горния етаж на една сграда, в чийто сутерен се помещаваше вариете, където големи афиши рекламираха изпълнението на една балерина, загърната в прозрачна и свободна одежда, която не скриваше нищо от прелестите й. Същевременно тя държеше в ръце черна змия, чийто раздвоен език сякаш целуваше устните й. Ева Монтенегро и тангото на смъртта — обявяваше афишът с печатни букви. Кралицата на нощта — само шест вечери, единствени представления. Със звездното участие на Месмеро — четецът на мисли, който ще разбули най-съкровените ви тайни.

Точно до входа на локала имаше една тясна порта, зад която се издигаше дълго стълбище с боядисани в червено стени. Качих се по стълбите и се озовах пред масивна дъбова врата, чието чукче бе във формата на изкована от бронз нимфа със скромна детелинка върху пубиса. Потропах няколко пъти и зачаках, като избягвах да гледам отражението си в голямото опушено огледало, което заемаше значителна част от стената. Тъкмо обмислях дали да не офейкам от това място с възможно най-голяма бързина, когато вратата се отвори и една жена на средна възраст с напълно побелели коси, прибрани в безупречен кок, ме посрещна с ведра усмивка.

— Вие навярно сте господин Давид Мартин.

През целия ми живот никой не ме беше наричал „господин“ и това формално обръщение ме свари неподготвен.

— Същият.

— Влезте, ако обичате, и елате с мен.

Последвах я по един къс коридор, който водеше към голяма кръгла зала със стени, покрити с червено кадифе и лампи с приглушена светлина. Таванът образуваше свод от емайлирано стъкло, от който висеше кристален полилей, а под него върху махагонова маса се мъдреше огромен грамофон, който тихо процеждаше някаква оперна ария.