Карлос Сафон - Играта на ангела

Оставих се да бъда заведен от това създание до леглото, където съвсем буквално паднах от изумление. Светлината на свещите милваше извивките на тялото й. Лицето и устните ми се намираха на височината на голия й корем и без да си давам сметка какво правя, я целунах под пъпа и потърках бузата си о кожата й. По това време вече напълно бях забравил кой съм и къде се намирам. Тя коленичи пред мен и взе дясната ми ръка. Облиза пръстите ми един по един, лениво като котка, погледна ме втренчено и започна да ме разсъблича. Когато се опитах да й помогна, тя се усмихна и отблъсна ръцете ми.

— Шшшт.

Щом приключи, се наведе към мен и облиза устните ми.

— Сега е твой ред. Съблечи ме. Бавно. Много бавно.

Тогава разбрах, че съм успял да избутам някак моите болнави и окаяни детски години единствено за да изживея тези мигове. Съблякох я, без да бързам, разголвайки кожата й, докато по тялото й не остана нищо освен кадифената лента около шията и онези черни чорапи, само споменът за които би могъл сто години да крепи не един несретник като мен.

— Погали ме — пошепна тя в ухото ми. — Поиграй си с мен.

Погалих и целунах всеки сантиметър от кожата й, сякаш исках да го запомня за цял живот. Клое не бързаше и откликваше на допира на моите ръце и устни с тихи стонове, които ме насочваха. После ме накара да се просна върху леглото и покри тялото ми със своето, при което усетих как всяка моя пора пламна. Поставих ръцете си на гърба й и ги плъзнах по онази чудна линия, която очертаваше гръбнакът й. Непроницаемият й поглед се взираше в лицето ми съвсем отблизо. Почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Името ми е…

— Шшшт.

Преди да съм успял да изтърся още някоя глупост, тя притисна устните си към моите и в продължение на цял час ме накара да забравя за света. Клое, която явно осъзнаваше моята неопитност, но успя да ме накара да повярвам, че не я забелязва, предугаждаше всяко мое движение и насочваше ръцете ми по тялото си, без да бърза или да проявява свян. В погледа й нямаше досада, нито пък безразличие. Остави се да я обладая и да й се насладя — с безкрайно търпение и с една нежност, която ме накара да забравя как съм стигнал дотам. През онази нощ за един кратък час научих всяка извивка по нейната кожа така, както други научават наизуст молитви или пък присъди. По-късно, когато вече бях останал почти без дъх, Клое ми позволи да положа глава на гърдите й и дълго милваше косата ми във възцарилата се тишина, докато накрая заспах в нейните прегръдки с ръка между бедрата й.

Когато се събудих, стаята беше все така тъмна, а Клое си бе отишла. Вече не усещах кожата й под ръцете си. На нейно място намерих една визитка картичка, отпечатана на същата бяла пергаментова хартия като плика, в който бе пристигнала поканата за тази вечер. На картичката под емблемата на ангела се четеше следното:

АНДРЕАС КОРЕЛИ

Издател

Издателство „Люмиер“

Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж

На гърба й имаше бележка, написана на ръка.

Скъпи Давид, животът е низ от големи надежди. Когато се почувствате готов да осъществите своите, свържете се с мен. Ще Ви очаквам. Ваш приятел и читател,

Вдигнах дрехите си от пода и се облякох. Вратата на стаята вече не бе заключена. Отидох по коридора до салона, където грамофонът междувременно бе замлъкнал. Нямаше и следа от момичето или от белокосата жена, които ме бяха посрещнали. Цареше гробна тишина. Докато крачех към изхода, ми се стори, че светлините зад гърба ми угасват и коридорите и помещенията бавно потъват в мрак. Излязох на площадката и се спуснах по стълбите, завръщайки се неохотно към света. Щом се озовах на улицата, поех към Ла Рамбла, като оставих зад себе си глъчката и тълпата, която се стичаше към нощните заведения. Откъм пристанището се издигаше ефирна топла мъгла, а сиянието на големите прозорци на хотел „Ориенте“ я обагряше в едно мръсно и прашно жълто, в което минувачите сякаш се стапяха като силуети от пара. Закрачих по улицата, докато уханието на Клое полека избледняваше в ума ми, и се запитах дали устните на Кристина Сание, дъщерята на шофьора на Видал, имат същия вкус като нейните.

Човек не знае що е жажда, докато не пие за пръв път. През трите дни, последвали посещението ми в „Ел Енсуеньо“, споменът за кожата на Клое ме изгаряше до дън душа. Без да споделя нищо с никого — особено с Видал, — реших да събера малкото останали ми спестявания и да отида там през нощта с надеждата, че ще ми стигнат да си купя поне няколко мига в нейните обятия. Минаваше полунощ, когато се озовах на стълбището с червените стени, което водеше към „Ел Енсуеньо“. Осветлението беше угасено и аз бавно поех нагоре, оставяйки зад гърба си шумната цитадела от кабарета, барове, вариетета и локали с неясно предназначение, с които годините на голямата война в Европа бяха осеяли улица „Ноу де ла Рамбла“. Трепкащата светлина, която се процеждаше откъм входа, очертаваше всяко следващо стъпало пред мен. Когато стигнах до площадката, спрях и затърсих пипнешком чукчето на вратата. Пръстите ми намериха тежката метална дръжка и когато я повдигнах, вратата поддаде с няколко сантиметра и разбрах, че е отворена. Побутнах я леко. Гробна тишина помилва лицето ми. Пред мен се простираше синкав здрач. Смутен, пристъпих няколко крачки навътре. Отблясъците от уличните лампи потрепваха във въздуха и бегло очертаваха голите стени и напукания паркет. Стигнах до залата, която в спомените ми бе декорирана с кадифе и разкошна мебелировка. Сега бе празна. Озарен от неоновите светлини, идващи от улицата, слоят прах, който покриваше пода, искреше като пясък. Продължих да вървя, оставяйки следи в праха. Нямаше и помен от грамофона, от креслата и картините. Таванът се лющеше и се виждаха греди от почерняло дърво. Боята по стените се белеше и висеше на парцали като змийска кожа. Отправих се към коридора, водещ към стаята, където бях срещнал Клое. Прекосих този непрогледен тунел и стигнах до двукрилата врата, която вече не беше бяла. Нямаше брава, виждаше се само една дупка в дървото, сякаш някой бе изтръгнал дръжката със сила. Отворих и влязох.