Карлос Сафон - Играта на ангела

— Ще желаете ли нещо за пиене, кабалеро?

— Ако ви се намира чаша вода, ще ви бъда благодарен.

Белокосата дама се усмихна, без окото й да мигне. Явно нищо не можеше да смути нейното любезно и непринудено държане.

— Може би господинът би предпочел чаша шампанско или ликьор? Или пък чаша херес от първокласна реколта?

Моето небце бе привикнало само към тънкостите на различни реколти чешмяна вода, тъй че свих рамене.

— Оставям на вас да изберете.

Дамата кимна, все така усмихната, и посочи едно от разкошните кресла, наредени из залата.

— Ако господинът бъде така добър да седне, Клое ще дойде ей сегичка.

Стори ми се, че дъхът ми спря.

— Клое?

Без да обръща внимание на слисването ми, белокосата дама изчезна през една врата, полускрита зад завеса от черни ресни, и ме остави сам с моето безпокойство и несподелими желания. Закрачих из залата, за да разсея силното вълнение, което ме бе обзело. Като изключим едва доловимата музика и пулса, който усещах в слепоочията си, мястото беше тихо като гроб. Шест коридора започваха от тази зала, оградени с отвори, които бяха покрити със сини завеси и водеха към шест затворени бели двукрили врати. Отпуснах се в едно от креслата; то бе от ония мебели, предназначени да люлеят задниците на принцове регенти и генералисимуси с известна слабост към държавни преврати. След малко белокосата дама се върна с чаша шампанско върху сребърен поднос. Поех чашата и видях как дамата отново изчезна през същата врата. Изпих шампанското на един дъх и разхлабих яката на ризата си. Вече подозирах, че всичко това може би е просто шега, скроена от Видал за моя сметка. В тоя миг обаче зърнах някаква фигура, която се приближаваше към мен по един от коридорите. Стори ми се, че е момиче; така и се оказа. Вървеше със сведена глава, тъй че не можех да видя очите й. Надигнах се от креслото.

Момичето направи почтителен реверанс и ми даде знак да я последвам. Едва тогава забелязах, че беше с една изкуствена ръка, досущ като на манекен. Девойчето ме отведе до края на коридора, отвори вратата с един ключ, който свали от шията си, и ми направи път да мина. Стаята беше практически тъмна. Пристъпих няколко крачки, като напрягах зрението си. Тогава чух вратата да се затваря зад гърба ми и когато се обърнах, момичето беше изчезнало. Ключалката изщрака и разбрах, че са ме заключили вътре. Почти цяла минута стоях неподвижно. Очите ми бавно привикнаха към мрака и очертанията на стаята изплуваха пред погледа ми. Стените бяха облицовани с черен плат от пода до тавана. От едната си страна съзрях редица странни съоръжения, каквито не бях виждал през живота си и не можех да определя дали ми изглеждаха зловещи или примамливи. Широкото кръгло легло имаше табла, която ми се видя като огромна паяжина, а от нея висяха два свещника. В тях горяха две големи черни свещи, които разпръскваха онзи аромат на восък, характерен за параклисите и бденията над покойници. Отстрани на леглото стоеше решетъчен параван с лъкатушни шарки. Усетих как ме побиват тръпки. Това място беше идентично със спалнята, която бях описал в приключенията на моята невъобразима фатална жена Клое в „Потайностите на Барселона“. Цялата работа изглеждаше твърде подозрителна. Вече се канех да направя опит да разбия вратата, когато забелязах, че не съм сам. Замръзнах на място. Зад паравана се очертаваше някакъв силует. Две блестящи очи ме наблюдаваха и видях как през решетките се подадоха тънки бели пръсти с дълги нокти, лакирани в черно. Преглътнах с мъка.

— Клое? — промълвих аз.

Това беше тя. Моята Клое. Драматичната и несравнима femme fatale от моите разкази, превърнала се във видение от плът и фино бельо. Имаше най-бледата кожа, която някога бях виждал, а лицето й бе обрамчено от черна лъскава коса, подстригана на черта. Устните й бяха оцветени с нещо, което приличаше на прясна кръв, а кръгове от черни сенки ограждаха зелените й очи. Движеше се като котка, сякаш тялото й, пристегнато в корсет от лъскава материя, напомняща люспи, бе изваяно от вода и някак се бе научило да преодолява гравитацията. Стройната и като че ли безкрайна шия бе опасана с лента от алено кадифе, от която висеше обърнато разпятие. Гледах как Клое бавно се приближава към мен; не можех дори дъх да си поема, впил поглед в онези нозе, очертани с невероятни линии под копринените чорапи, които навярно струваха повече от годишната ми заплата, и обути във високи заострени обувки с копринени панделки, вързани около глезените й. През целия си живот не бях виждал нещо толкова красиво, нито пък нещо, от което толкова да ме хване страх.