Карлос Сафон - Играта на ангела

— Мили Боже! Добре ли си? Кой ти направи това?

— Никой. Паднах.

Протегнах му книгата.

— Дойдох да ви я върна, защото не искам да й се случи нещо…

Семпере ме изгледа, без да каже нищо. Взе ме на ръце и ме отнесе в жилището. Синът му, момче на дванайсет години, което бе тъй плахо, че не помнех някога да съм му чул гласа, се бе събудил от шума и чакаше на стълбищната площадка. Щом видя кръвта по лицето ми, погледна уплашено баща си.

— Обади се на доктор Кампос.

Момчето кимна и хукна към телефона. Чух го да говори и се уверих, че все пак не е нямо. Двамата с баща му ме настаниха на едно кресло в трапезарията и почистиха кръвта от раните ми, докато чакахме да дойде докторът.

— Няма ли да ми кажеш кой те подреди така?

Мълчах си. Семпере не знаеше къде живея и нямах намерение да го осведомявам.

— Баща ти ли беше?

Отклоних поглед.

— Не. Просто паднах.

Доктор Кампос, който живееше през няколко къщи, дойде след пет минути. Прегледа ме от глава до пети, като опипа синините и обработи раните ми възможно най-внимателно. Ясно се виждаше, че очите му пламтяха от възмущение, но се въздържа от коментар.

— Няма нищо счупено, само контузии, които ще минат след няколко дена, но дотогава ще те боли. Тези два зъба ще трябва да се извадят. Вече са повредени и има риск от инфекция.

Когато докторът си отиде, Семпере ми приготви чаша топло мляко с какао и усмихнат ме загледа как го пия.

— И всичко това стана, за да запазиш „Големите надежди“, а?

Свих рамене. Бащата и синът се спогледаха със съучастническа усмивка.

— Следващия път, когато поискаш да спасиш някоя книга, ама наистина да я спасиш, не си рискувай живота. Само трябва да ми кажеш и ще те заведа на едно тайно място, където книгите никога не загиват и никой не може да ги унищожи.

Погледнах ги и двамата, заинтригуван.

— Кое е това място?

Семпере ми намигна и ми отправи онази загадъчна усмивка, която сякаш бе задигната от някоя поредица на дон Александър Дюма и която според мълвата бе запазена марка на фамилията.

— Всичко с времето си, приятелю мой. Всичко с времето си.

Баща ми прекара цяла седмица с поглед, забит в пода, разкъсван от угризения. Купи нова електрическа крушка и дори ми каза, че мога да я паля, ако поискам, само че не за дълго време, защото токът бил много скъп. Аз обаче предпочитах да не си играя с огъня. Същата седмица, в събота, баща ми пожела да ми купи книга и отиде в една книжарница на улицата пред старата Римска стена — първата и последна книжарница, в която му стъпваше кракът, — но тъй като не можеше да прочете заглавията на стотиците изложени там издания, си тръгна с празни ръце. После ми даде пари, повече от обичайната сума, и ми каза да си купя каквото ми душа иска. Това ми се стори подходящ момент да повдигна един въпрос, за който от известно време все не намирах сгоден случай.

— Доня Мариана, учителката, ме помоли да ви предам да се отбиете в училището някой ден, ако можете, за да поговорите с нея — подхвърлих уж между другото.

— За какво да говоря? Каква попара си надробил?

— Нищо не съм направил, татко. Доня Мариана искаше да говори с вас за бъдещото ми образование. Казва, че съм способен и смята, че би могла да ми помогне да получа стипендия, за да вляза в колежа на пиаристите… 17 17 Католически монашески орден, занимаващ се с обучение и възпитание на младежта. Орденът е основан от св. Йосиф Каласански (Хосе де Каласанс), който през 1597 г. създава в Рим първото в света общодостъпно безплатно училище.

— За коя се мисли тая жена, че да ти пълни главата с врели-некипели и да ти разправя, че ще те прати в колеж за богаташки синчета? Ти знаеш ли какво представлява тая сган? Знаеш ли как ще те гледат и как ще се държат с тебе, когато разберат откъде идваш?

Сведох поглед.

— Доня Мариана само искаше да ми помогне, татко. Нищо повече. Не се сърдете. Ще й кажа, че няма да стане и толкоз.

Баща ми ме изгледа гневно, но се сдържа и пое дълбоко въздух няколко пъти със затворени очи, преди да проговори пак.

— Ще се справим, ясно ли ти е? Ти и аз. Без подаянията на всички тия копелета — и с високо вдигната глава.

— Да, татко.

Баща ми сложи ръка на рамото ми и ме погледна така, сякаш за един кратък и неповторим миг се гордееше с мен — въпреки че бяхме толкова различни, въпреки че аз обичах книгите, които той не умееше да чете, дори въпреки жената, която ни бе оставила сами двамата, изправени един срещу друг. В тоя миг ми се струваше, че моят баща е най-добрият човек на света, и че всички биха узнали това, ако животът, поне един-единствен път, благоволеше да му раздаде печеливши карти.