Карлос Сафон - Играта на ангела

В онези години кръвта и насилието по улиците на Барселона бяха почнали да се превръщат във всекидневие. Това бяха дни на позиви и бомби, които оставяха по улиците на Равал късове от тела, трептящи и димящи останки, на шайки от черни фигури, които бродеха нощем и проливаха кръв, на парадни шествия от светци и генерали, вонящи на смърт и измама, на подстрекателски речи, в които всички лъжеха и всички имаха право. Яростта и омразата, които след години щяха да накарат хората да се избиват взаимно в името на гръмки лозунги и парцали с различен цвят, вече се долавяха в отровения въздух. Вечната мъгла, бълвана от фабриките, пълзеше над града и прикриваше неговите павирани булеварди, набраздени от трамваи и дилижанси. Нощите принадлежаха на газеното осветление, на уличните сенки, нарушавани от проблясването на изстрели и от синкавия дим на възпламенен барут. Това бяха години, в които човек порастваше бързо, и в които много юноши, едва отърсили се от детството, вече имаха поглед на старци.

Тъй като едничкото ми семейство вече беше онази смутна Барселона, вестникът се превърна в мое убежище и мой свят, докато не навърших четиринайсет години. Тогава заплатата ми позволи да наема онази стаичка в пансиона на доня Кармен. Живеех там едва от седмица, когато хазяйката дойде един ден в стаята ми и ме осведоми, че ме търси някакъв господин. На площадката на стълбището се озовах срещу мъж, облечен в сиво, със също тъй сив поглед и сив глас, който ме запита дали аз съм Давид Мартин. Щом потвърдих, той ми връчи пакет, увит в груба хартия, и изчезна надолу по стълбите, оставяйки, след себе си своето унило отсъствие като зараза, тровеща моя мизерен свят. Отнесох пакета в стаята си и затворих вратата. С изключение на двама-трима души от вестника, никой друг не знаеше, че живея там. Развих опаковката, обзет от любопитство. Това бе първата пратка, която получавах през живота си. Оказа се, че съдържа вехто дървено сандъче, което ми се стори смътно познато. Сложих го на леглото и го отворих. Вътре видях стария пистолет на баща ми, оръжието, което бе получил в армията и с което се бе върнал от Филипините, за да бъде застигнат от преждевременна и жалка смърт. Редом лежеше и една картонена кутия с няколко куршума. Взех пистолета и го претеглих на ръка. Миришеше на барут и на смазка. Запитах се колко ли души е убил баща ми с това оръжие, с което несъмнено е очаквал да сложи край и на собствения си живот и щеше да го стори някой ден, ако не го бяха изпреварили. Върнах пистолета в сандъчето и го затворих. Първият ми импулс бе да го изхвърля на боклука, но после си дадох сметка, че това оръжие е единствената вещ, която ми е останала от баща ми. Предположих, че лихварят, който след неговата смърт бе конфискувал заради дълговете му малкото ни покъщнина от предишното жилище, стърчащо срещу покрива на Двореца на музиката, сега бе решил да ми изпрати този зловещ сувенир, за да ме поздрави за навлизането ми в зрелостта. Скрих сандъчето под скрина, до стената, където се събираше мръсотия и където доня Кармен не би могла да го достигне дори с кокили, и години наред не докоснах тази пратка.

Същия следобед се отбих в книжарницата „Семпере и синове“ и тъй като вече се чувствах светски човек, разполагащ с известни средства, изявих желание да се сдобия отново с онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който преди години се бях видял принуден да върна на книжаря.

— Сложете му каквато щете цена — рекох му аз. — Сложете му цената на всички книги, които не съм ви платил през последните десет години.

Спомням си, че Семпере ме погледна с тъжна усмивка и сложи ръка на рамото ми.

— Тази сутрин го продадох — унило призна той.

Триста шейсет и пет дни след като бях написал първия си разказ за „Ла вос де ла индустрия“, отидох в редакцията на вестника, както обичайно, и я заварих почти пуста. Беше останала едва една групичка журналисти, които преди месеци ме бяха подкрепяли с ласкави прозвища и насърчителни слова, ала в тоя ден не обърнаха внимание на поздрава ми и се събраха в кръг, шушукайки нещо помежду си. За по-малко от минута грабнаха палтата си и се изпариха, сякаш се бояха да не прихванат някаква зараза. Останах да седя сам в онази бездънна стая, съзерцавайки странната гледка, която представляваха десетките празни бюра. Бавни и тежки стъпки зад гърба ми оповестиха приближаването на дон Басилио.

— Добър вечер, дон Басилио. Какво става днес, че всички се разотидоха така?