Карлос Сафон - Играта на ангела

— Всяко зло, което човек стори през живота си, се връща, Давид. А аз извърших много злини. Много. Но си платих цената. И нашият късмет ще се обърне, ще видиш. Да, ще видиш…

Въпреки настойчивостта на доня Мариана, която беше много съобразителна жена и вече се досещаше как стоят нещата, никога повече не повдигнах темата за моето образование пред баща ми. Когато учителката ми разбра, че работата е безнадеждна, ми каза, че всеки ден след края на учебните занятия ще отделя още един час само за мен, за да ми говори за книги, за история и за всички онези неща, които толкова плашеха моя родител.

— Това ще си бъде наша тайна — рече ми тя.

На този етап вече бях почнал да проумявам, че баща ми се срамуваше да не би хората да го взимат за невежа, за някаква отрепка от една война, която — като почти всички войни — бе водена в името на Бог и на родината с цел да се даде повече власт на мъже, разполагащи с предостатъчно власт още преди да разпалят конфликта. По същото време започнах понякога да го придружавам, когато отиваше да поеме своята нощна смяна. Взимахме от улица „Трафалгар“ един трамвай, който ни оставяше пред портите на гробището. Аз стоях в будката на баща ми, четях стари броеве на вестника и от време на време правех опити да завържа разговор с моя родител, което не беше лека задача. Той вече почти не говореше, нито за войната в колониите, нито за жената, която го бе изоставила. Веднъж го попитах защо ни напусна моята майка. Подозирах, че е станало по моя вина, заради нещо лошо, което съм направил, та дори и само заради това, че съм се родил на тоя свят.

— Твоята майка ме бе зарязала още преди да ме пратят на фронта. Глупак излязох аз, че не го осъзнах, докато не се върнах. Такъв е животът, Давид. Рано или късно, всички те изоставят.

— Аз никога няма да ви изоставя, татко.

Стори ми се, че ще заплаче и го прегърнах, за да не му виждам лицето.

На следващия ден баща ми ме заведе, без да ми каже предварително, до магазина за платове „Ел Индио“ на улица „Кармен“. Не влязохме вътре, но през витрините на фоайето той ми посочи една млада и засмяна жена, която обслужваше клиентите и им показваше луксозни тъкани и платове.

— Това е майка ти — рече той. — Някой ден ще дойда тук и ще я убия.

— Не говорете така, татко.

Баща ми ме погледна със зачервени очи и осъзнах, че още я обича, и че аз самият никога няма да й простя за това. Спомням си, че тайно я наблюдавах, без тя да разбере, че сме там. Познах я само благодарение на снимката, която баща ми пазеше в едно чекмедже вкъщи, редом с армейския си пистолет, който той вадеше всяка нощ, когато мислеше, че съм заспал. Вадеше го и го съзерцаваше така, сякаш оръжието съдържаше всички отговори — или поне достатъчен брой.

Години наред щях да се връщам пред вратите на онзи магазин, за да я изучавам скришом. Никога не събрах смелост да вляза, нито пък да я заговоря, колчем я видех да излиза и да се отдалечава по Ла Рамбла, запътена към един живот, който й приписвах във фантазиите си — живот със семейство, което я правеше щастлива, и с дете, заслужаващо нейната обич и допира до кожата й повече от мен. Баща ми изобщо не узна, че понякога се измъквах тайно от къщи, за да я зърна, или че в някои дни я следях отблизо, почти готов да я хвана за ръка и да крача редом с нея, но винаги отстъпващ в последния момент. В моя свят големите надежди съществуваха само между страниците на една книга.

Сполуката, за която баща ми толкова копнееше, така и не дойде. Едничкото благоволение, което животът прояви към него, бе, че не го накара да чака твърде дълго. Една нощ, тъкмо когато стигнахме до вратите на редакцията, за да застъпи баща ми на работа, трима въоръжени мъже изскочиха от сенките и го надупчиха с куршуми пред очите ми. Спомням си миризмата на сяра и лекия дим, излизащ от дупките, които куршумите бяха прогорили в палтото му. Един от бандитите се канеше да го довърши с изстрел в главата, но другарят му го спря, защото в тоя миг аз се хвърлих върху тялото на баща ми. Спомням си и очите на убиеца, впити в моите — двоумеше се дали не трябва да очисти и мен. После изведнъж мъжете побързаха да се отдалечат и изчезнаха в тесните улички между фабриките на Пуебло Нуево.

Тази нощ убийците на баща ми оставиха него да умре от кръвозагуба в ръцете ми, а пък мен ме оставиха сам-самичък на света. В продължение на почти две седмици спях в цеховете на печатницата на вестника, скрит между линотипните машини, които напомняха огромни стоманени паяци, и се мъчех да заглуша някак влудяващото свистене, което ми пробиваше тъпанчетата на свечеряване. Когато ме откриха, ръцете и дрехите ми все още бяха изцапани със засъхнала кръв. Отначало никой не знаеше кой съм, защото почти цяла седмица не отроних дума, а щом най-сетне проговорих, то бе, за да викам името на баща ми, докато пресипнах и останах без глас. Когато ме попитаха за майка ми, казах, че е умряла и че си нямам никого на тоя свят. Моята история достигна до ушите на Педро Видал — звездно перо на вестника и близък приятел на издателя, който по негово настояване нареди да ме назначат като събирач на клюки. Беше ми разрешено и да живея в скромното помещение на пазача в подземието до второ нареждане.