Сузана Куин - Стъклени гейши

- Здрасти, маце.

Зад рамото й надничаше чернокос мъж с бяло лице и червени устни, който държеше в ръце тесте рекламни брошури на клуб „Оргазмик“ и имаше вид на уморен вампир.

- Не съм ти маце - отсече Стеф.

- Работа ли търсиш? - приведе се към нея мъжът. - Може би като танцьорка?

- Засега не - поклати глава тя. - Чакам хазяина си.

- Какво тогава търсиш тук?

- Нали ти казах? Опитвам се да открия новия си хазяин. Как се казва тази улица?

- Аз да не съм ти екскурзовод? - извъртя кръвясалите си очи онзи. - Може би търсиш работа като компаньонка?

- Може би. Да не би да знаеш някой, който наема компаньонки?

- С тези неща не ставаш - промърмори мъжът и кимна към сивата линия, която пресичаше брадичката й и белезите по рамото и горната част на ръката й - усукани и набъбнали като печена глина. - Имаш шанс само като танцьорка.

- Я се разкарай, ако обичаш! - отсече Стеф и му обърна гръб. Раницата й закачи рамото му. - Все ще намеря нещо.

Мъжът се отдалечи и започна да раздава брошурите си на група американци с бръснати глави:

- Безплатен топлес, сър. Надолу също е голо, сър...

Стеф отново разгърна пътеводителя.

- Извинявай...

- Какво? - рязко се завъртя тя.

Мъжът, който се беше изправил на сантиметри зад гърба й, се оказа хилав пакистанец, облечен с тънка бяла риза. Лицето му беше странно плоско, сякаш изгладено с ютия - нещо, което не можеше да се каже за ризата му.

- Стефани?

- Да? - изненадано го погледна тя.

- Аз съм Флин. За апартамента.

- Ти ли си Флин? - Беше очаквала да се срещне с японец, но това все пак беше „Ропонги“ - зоната на чужденците, които местните наричаха гайджин. - Радвам се. Вече си мислеx, че никога няма да те намеря. - Протегна топлата си ръка и стисна потната длан на пакистанеца. - Да, за апартамента. Надявам се, че е някъде наблизо...

- Много наблизо, последвай ме - кимна Флин и я поведе надолу по улицата, заобикаляйки внимателно няколко почти двуметрови блондинки, които яростно се караха на руски. - Не бях сигурен, че ще се появиш. Помислих си, че някой ти е казал... Както и да е. Как беше полетът? Уморена ли си? Усещаш ли часовата разлика?

- Добре съм. В самолета се наспах. Как е Анабел?

Спряха на светофара пред някаква пешеходна пътека и Флин започна да прехвърля тежестта си от единия крак на другия и обратно.

- Първо плащаш един наем в аванс, а след това ще ти покажа апартамента - обяви той. - Наемът е шейсет хиляди йени, ясно?

- Какво?! - Усмивката на Стеф се стопи и белегът на брадичката й се набръчка. - Колко?!

- Шейсет хиляди йени!

На „Хийтроу“ Стеф беше сменила всичките пари, с които разполагаше - двеста и петдесет лири, срещу които получи петдесет хиляди йени в полиетиленов плик с пластмасов цип. Тези пари трябваше да й стигнат поне за една седмица, докато си намери работа. Но сега се оказа, че няма да стигнат дори за депозит за жилището й.

- Първо да видя апартамента - отсече тя и отскочи назад, за да пропусне някакъв скутер. - След това ще говорим. Там ли е Анабел? Ще се радвам да я видя.

- Не, не. Първо парите. После ще ти покажа апартамента.

- Не, първо апартаментът.

Настъпи пауза. Светофарът светна зелено и насреща им се устреми тълпа.

- Добре - предаде се Флин. - Не е редно, но ще ти покажа апартамента. - Прекосиха улицата и минаха под розово-бялата тента на кафе „Алмонд“ и пъстро оцветените торти на витрината. - Сигурен съм, че ще ти хареса. Мястото е отлично, особено ако останеш да живееш в „Ропонги“. Искаш ли да ти нося раницата?

- Не, благодаря.

Флин кривна в някаква мрачна уличка, плътно застроена със сгради, до чиято вътрешност се стигаше по метални външни стълби. Поеха по една от тях. Обувките на Стеф звучно потракваха по стъпалата.

- Искам депозита веднага след като видиш жилището -обади се Флин. - Шейсет хиляди йени. Банки има навсякъде. С удоволствие ще те заведа до някоя от тях. Ситибанк обикновено приема „Виза“, в универсалните магазини също можеш да смениш пари: „Фемили Март“, „Лоусънс“...

- Ще бъда откровена с теб - каза Стеф, докато той отключваше очукана метална врата, която изглеждаше така, сякаш е била атакувана от сумист. - Разполагам с петдесет хиляди йени и това са всичките ми пари. Може ли да ти платя наема след седмица, когато ще съм си намерила работа?

Фин отключи и се обърна да я погледне.

- Нямаш работа, така ли?

- Още не.

Той бутна скърцащата врата и отсече:

- Не платиш ли депозит, няма да спиш тук.

Вратата издаде отчаян писък, сякаш оплакваше вонята и мизерията зад нея.