Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Това ще го обсъдим тримата. И с баба ти, разбира се.

Лола се разкрещя. Не можеше да понася майка си, тя беше виновна за всичко, Станислав й беше казал.

- Не, няма да го обсъдим тримата, защото аз съм решила и ти няма да ми казваш къде ще живея, ясно ли ти е?

- Окей, ще бъде както искаш, само, моля те, не ми викай. Не заслужавам такова отношение.

- Напротив! Заслужаваш! - троснато отговори Лола, обърна се към огледалото и започна да се гримира. - Сега, моля те, остави ме да се гримирам, закъснявам.

Лоши пламъчета се появиха и в очите на Маруся.

- Ако ще ми държиш такъв тон, никъде няма да излезеш. Не те ли е срам, Лола?! Я се погледни как си облечена, кой има дрехи като твоите, виж се къде учиш, да не мислиш, че те приеха само защото си много талантлива, а? Всичко е благодарение на мен и връзките ми! Ако трябваше да разчиташ на баща си, можеше и да не ти разрешат да учиш висше, щеше да ходиш в парцалите, които продават за народа по магазините! Щеше да видиш Париж друг път! Заслужавала съм... Ти заслужаваш да ти взема всичко и да те видя тогава. Пикла!

По време на целия монолог на майка й Лола беше запазила самообладание и не беше спряла да се гримира. Сложи си червило в лилав металик, какъвто се носеше в момента, огледа се за последно и се обърна към Маруся. Знаеше, че изглежда желязна, а душата й трепереше от гняв и мъка, но не искаше да се издаде пред нея. Искаше да я нарани максимално, да я накара да се чувства свръхвиновна, лоша, отвратителна.

- Знам за любовника ти. Изобщо не ме е страх от теб, защото ти си една лъжкиня. И не искам да те виждам повече, след като се разведете.

- Моля?! - Маруся я погледна изумено. - Лола, какво говориш, какъв любовник? Това не е вярно, кой ти каза?

Лола грабна чантата си и цигарите и се опита да мине покрай майка си, но Маруся я сграбчи за ръката. Беше страшно ядосана.

- Забранявам ти да излизаш! Искам да знам кой ти говори тези глупости!

- Бе я си гледай работата! Вече съм пълнолетна и не можеш нищо да ми забраняваш! - измъкна ръката си, погледна майка си победоносно. - Министърът, нали?!

Маруся й заши страхотен шамар, от който Лола залитна назад, подхлъзна се на излъскания паркет на стаята и падна. Разрида се от безсилие, опитвайки се да се изправи. Майка й я гледаше студено отгоре. Ръката й се беше отпечатала на лицето на Лола.

- Мразя те! - изкрещя Лола и избяга.

Маруся седна на леглото на дъщеря си и стисна зъби, опитвайки се да убеди сама себе си, че когато хората се развеждат, такива неща се случват. Знаеше, че е виновна, но нямаше да си го признае. Никой нямаше полза от признанието й. То само щеше да доразруши всичко. Явно трябваше да се бори за дъщеря си, а досега не беше водила битка, която да не е спечелила.

Лола тръгна по улиците като луда, без да знае къде отива. Влезе в гастронома на „Славейков“ и си купи бутилка водка. Влезе в първия вход, отвори бутилката и пи на екс, докато не й излязоха сълзи в очите. Отиде на лекции мъртвопияна, оставиха я да спи в една празна репетиционна. По-късно се обади на едно момче, което отдавна си падаше по нея, отиде в апартамента му и без да му каже дума, го изчука. След което дълго плака, а той не знаеше какво да прави с нея. Виждаше я за втори път в живота си. Беше едновременно опасна и беззащитна и я харесваше, но нещо не беше наред. Каза й, че може да остане да спи у тях тази нощ, но утре сутрин рано трябва да ходи на лекции и може да я закара където пожелае. Лола беше съгласна на всичко само и само да не се прибира вкъщи.

На следващия ден никой от родителите й не беше изненадан, нито ядосан от случилото се. Маруся не показа с нищо, че е сърдита на дъщеря си. Само Анастасия гледаше тревожно внучката си. Нещо в любимото й дете се беше счупило, дано да беше поправимо.

He смееше да се обади, защото не искаше да дразни снаха си, само наблюдаваше разрухата в семейството с чувството за наближаваща още по-голяма беда.

В дома на Стефан Карамихов настъпиха тягостни дни, изпълнени с горчиво мълчание и разминавания с наведена глава по мрачните коридори на апартамента. Цареше атмосфера на разпад. Лола не говореше на майка си, гледаше да не се прибира, присъстваше формално на лекции, умът й беше винаги другаде, в някакво безнадеждно пространство, в което не можеше да различи бъдещето си. Опитваше се да си представи живота си след година, след две, след три и не успяваше. Там нямаше нищо. Това нищо я плашеше, сърцето й беше свито, смалено, напълно самотно. Колегите й имаха амбиции да станат известни актьори, звезди и се бореха за мечтите си, а тя не знаеше защо прави това, което прави, какъв е смисълът му, когато всичко е лъжа. Не можеше да сподели мислите си с никой, защото, така или иначе, никой от колегите й не й беше приятел. За последен път се беше чувствала истински щастлива и спокойна в България, преди да заминат за Франция, когато родителите й се обичаха, когато беше все още дете и всичко й изглеждаше идеално, без да знае какво е политика на секса, нито какво изобщо е политика, без да подозира, че светът всъщност беше разделен на истина и лъжа и лъжата често беше по-силна от истината. Без да бъде предавана от приятелките си. Без да знае какво е да обичаш и да разбият сърцето ти. Това беше времето, преди да загрубее, плащайки висока цена за оцеляването си в един измамен свят, който съществуваше върху лъжата, че свободата е в равенството, а всъщност нямаше нито свобода, нито равенство, само подмолен страх. Навсякъде, от всичко, дори и от собствените мисли. Единствената й опора, единственото нещо, което й даваше чувство за сигурност, бяха родителите й, които се оказаха неспособни да запазят и себе си, и нея.