Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Миличка, не плачи... Понякога така се случва. Няма да спрем да те обичаме.

Чудеше се какво да й каже, беше му страшно тежко да я гледа как страда. Лола рязко стана от стола и излезе тичешком от ресторанта. Стефан скочи след нея, извика на Киро, че ще плати по-късно, и я настигна в двора. Прегърна я и я остави да ридае в прегръдките му. Галеше я по главата и не искаше да я пусне. Нямаше нищо по-скъпо от любимото му дете.

- Поплачи си... И това ще мине, повярвай ми.

- Не, няма! Няма да мине! - извика тя през сълзи.

Той се засмя, но сърцето му се сви. Знаеше колко чувствителна е дъщеря му и че студенината и безразличието бяха само защитна реакция.

- Повярвай ми, ще мине. Страшно съжалявам, че така стана. Никой не се жени, за да се развежда, но майка ти не иска вече да сме заедно.

Лола се отдръпна от него, избърса сълзите си, лицето й се опъна от злоба към Маруся.

- Майка ми...

Стефан я прекъсна:

- Не казвай неща, за които ще съжаляваш. Майка ти има право да иска да има любов в живота си. Ние не се обичаме. Ела сега да се разходим да се поуспокоиш.

Тръгнаха бавно през Парка на съветската армия. Стефан я беше прегърнал през рамото и хората се заглеждаха след тях, бяха красиви заедно.

- Прав си. По-добре е да се разведете, аз знам отдавна, че не се обичате.

- Знам, че знаеш. Всичко ще бъде наред, повярвай ми. Аз имам планове за бъдещето ни и то ще е много по-хубаво и свободно, обещавам ти!

Лола рязко спря и се хвърли на врата му.

- Обичам те, татко!

- И аз те обичам, Лола! И защото те обичам, някой ден ще се разхождаме отново в красиви френски, немски или английски паркове, където няма да има паметници на съветската армия. Знаеш ли, че това място преди е било Княжеският парк?

Тя поклати глава отрицателно.

- Паркът е поръчан от княз Батенберг още през хиляда осемстотин осемдесет и втора година и е бил първо зеленчукова градина, после става ботаническа градина, а Фердинанд поръчва на австрийски ландшафт архитекти да направят алпинеум и да оформят алеите. Цар Борис пък построява царска детска градина с лабиринт, басейн и летен и детски театър. Всичко това престава да съществува през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, когато построяват тази гадост.

- Но нали са ни освободили от фашистите, трябва да има паметник!

Баща й въздъхна. Пропагандата си беше казала думата.

- Така е, освободиха ни, но ни донесоха терор и тотална липса на свобода. Лола, има и нещо друго, което трябва да ти кажа, но то е хубаво!

- Казвай! - дъщеря му го погледна с надежда. Трябваше да има и добри новини.

- Дадоха ми виза за командировка в Мюнхен, отивам на обмен на опит за един голям проект, който има аналог в Западна Германия.

- Страхотно! Браво, тате, блазе ти! За колко време?

Стефан преглътна нервно, преди да отговори.

- Една седмица.

- Ще ми донесеш ли дънки „Levi’s“? Старите се изтъркаха и имам дупка на дупето.

- Разбира се, че ще ти донеса! А така, искам да си усмихната и да не забравяш, че каквото и да става, никога няма да те оставя! Нали никога няма да го забравиш?

Лола го погледна леко изненадано.

- Е, какво да става, развеждате се, голяма работа. Тъкмо ще мога да ходя на гости при майка ми и ще имам две къщи. Защото аз оставам с теб, ако не си разбрал.

Погледна го твърдо в очите.

- Майка ти иска да живееш при нея.

- Не. Няма да стане. При теб.

- Ще стане скандал, майка ти е... децата остават при майките си, много ще се разстрои.

И Лола ревна отново с всичка сила.

- Не! Не! Не! Няма да отида при нея, ясно ли ти е?

Той отново я прегърна.

- Стига рева. Добре, ще го уредим. Само не плачи, моля те.

Продължиха разходката си из София бавно и почти щастливи. Всъщност и двамата не се бяха чувствали така щастливи заедно от много дълго време.

След като се прибраха, Лола завари на леглото си подарък от майка си - нова индийска блуза с разноцветни бродирани цветя.

„Подмазва се... Няма да й мине номерът“, помисли си ядно Лола.

Обаче облече блузата веднага и се огледа. Не приличаше на българка, а още по-малко на момиче от социалистическото общество. Колко хубаво щеше да е, ако не се бяха върнали от Париж. Майка й влезе усмихната и я извади от мислите й.

- Харесва ли ти? Нали е страхотна? Една колежка ми я продаде. Като я видях, веднага реших, че е за теб.

Маруся понечи да я прегърне, но Лола я отблъсна студено.

- Няма да дойда да живея с теб, ако ще и цял гардероб с вносни дрехи да ми подариш.

Изречението беше толкова изненадващо и категорично, че на Маруся й бяха нужни няколко секунди, за да се осъзнае и да не покаже, че е ядосана.