Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Когато Лола се прибра от бригада, Маруся беше готова да й каже, че ще поиска развод от баща й. Разговорът трябваше да е мил, сърдечен, топъл, Лола трябваше да разбере, че така е най-добре не само за майка й, но и за нея самата. Стефан я беше разочаровал дълбоко с нежеланието си да разбере изискванията на кариерата й, които всъщност бяха много повече от лична кариера, те бяха изисквания на развитото социалистическо общество. Вече не понасяше непрекъснатото му потиснато недоволство от живота в България, дразнеше се от мълчанието му, не понасяше сарказма му към всичко хубаво и добро, което се случваше в държавата. Маруся вярваше, че доброто беше много и беше очевидно. Нямаше избор, трябваше да му каже, че иска развод сега, преди Лола да се е прибрала.

Пое си дълбоко дъх и отиде в кухнята, където Стефан четеше вестник и пиеше сутрешното си кафе. Маруся изглеждаше фантастично, няколко дни беше спряла да пие, за да си избистри мислите, и мургавата й кожа светеше, очите й бяха лъскави, напрежението й се отразяваше прекрасно. Той обаче изобщо не я забеляза.

- Аз ще отида да взема Лола от автогарата.

Стефан не отговори, все така зачетен във вестника. Маруся постърча няколко секунди загледана в него и й стана мъчно. Беше добър човек и беше страшно тъжно, че любовта им си беше отишла. Дългите му крака бяха елегантно скръстени, посребрялата му коса го правеше още по-привлекателен, сините му очи гледаха студено-тъжно, като очите на Ален Делон. Всичките й колежки й завиждаха, такива мъже нямаше в България, само тя беше успяла да го намери. Или той нея. Просто се бяха намерили, за да се загубят деветнайсет години по-късно. А бяха толкова красиви, млади, пълни с надежда, оптимизъм и любов. Така вярваха в любовта си, бяха сигурни, че ще е вечна. Внезапно очите на Маруся се насълзиха, а тя не искаше да плаче. Стефан учудено вдигна поглед към нея.

- Добре, щом искаш. Аз мога да отида, ако си заета. Защо стърчиш, седни да закусиш.

Краката на Маруся омекнаха и тя се свлече на фотьойла срещу него. Сълзите потекоха по лицето й. Стефан стана обезпокоен, седна на облегалката на фотьойла и преметна ръка през рамото й.

- Какво ти е, Мери? Защо плачеш?

Тя поклати глава, без да казва нищо, само го погледна виновно.

- Нещо случило ли се е?

- Да... Трябва да се разведем.

Стефан махна ръката си от рамото й и стана. Не изглеждаше изненадан.

- Ясно. Да, права си, трябва да се разведем.

Този кротко поднесен отговор неочаквано за самата нея я раздразни. Прекалено лесно се съгласи. Знаеше, че той е човек, който взима винаги интелигентни решения, без излишни емоции, и все пак я заболя. Трябваше да се бори за нея, а той просто каза, че е права.

- Значи и ти така мислиш.

- Изглеждаш ми разочарована. Защо? Това е твое желание, не мое.

- Няма значение. Значи си съгласен и няма да пречиш?

Маруся избърса очите си, стисна зъби и стана. Стефан се разсмя саркастично.

- А ти какво очакваше, да се хвърля да те спирам ли? Нещата между нас не вървят отдавна, Лола вече е голяма, по-добре е всеки да потърси щастието си другаде.

Взе вестника от масата и го затвори внимателно под изпитателния поглед на жена си.

- Затова ли не ми каза за командировката ти в Западна Германия? Защото имаш намерение да търсиш щастието си другаде?

Стефан се закова на вратата, погледна я лошо.

- Виждам, че си добре информирана. Мисля, че законът се промени и вече не е нужно да се търси вина в единия от съпрузите, така че можем да го направим по взаимно съгласие. Ще проверя и ще ти кажа. И аз ще говоря пръв с Лола, надявам се, че ще ми позволиш, при положение че идеята е твоя.

Преди да може да му отговори, Стефан вече беше излязъл от хола. Маруся се огледа и осъзна, че не иска да прекара повече и ден в това отвратително старо жилище. Отдавна искаше да се преместят в някой от прекрасните нови блокове до гората, в които министърът щеше да й уреди апартамент. Но Стефан и Анастасия настояваха да живеят в центъра, в мрака на гигантските тавани, обградени от старинни мебели, които Маруся не харесваше, но търпеше заради тях, защото привързаността към старото беше единствената им връзка с предишния им живот. А Стефан се беше отнесъл така студено с нея. Да, Орлин беше изключително добър да й каже какво става в собствения й дом. Явно наистина държеше на нея. Колкото по-бързо се приключеше със Стефан, толкова по-добре.

Лола ровеше в чинията си с кюфтета и плачеше. Баща й я беше завел да вечерят в "Чехите", където сервитьорите го познаваха и не се налагаше да чака поръчките си с часове, както в останалите ресторанти. Навсякъде и всичко ставаше само с познанства. Киро се опита да се пошегува с Лола, за да й оправи настроението, но Стефан го отпрати с ръка.