Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Миличко мое дете... Не бива да се тревожиш, баща ти ще намери начин да те вземе.

- Ти си знаела. Защо татко не ми каза? - тъжно прошепна Лола.

- Не, не знаех, повярвай ми, моля те! Подозирах, но баща ти не е искал да ни каже, за да не ни изложи на опасност. Моля те, изслушай ме... Трябва да ти кажа някои неща, докато майка ти не се е прибрала.

Лола се срути на стола, силите й напълно я напуснаха. Беше абсолютно сама, но нямаше да отиде да живее при майка си. Никога. Ако тя не беше напуснала баща й, той сега щеше да е тук. Анастасия я гледаше напрегнато, фините й ръце трепереха, внучката й беше всичко, което й беше останало от сина й, а тя мислеше, че може би никога повече няма да го види. Стегна се, детето не трябваше да усети страха й, то беше останало още по-само от нея. Пусна радиото високо и направи знак на Лола да говори тихо. Седна съвсем близо до нея, за да може да говори шепнешком.

- Слушай ме, Лола, понякога нещата трябва да станат истински лоши, за да започнат да се връщат към доброто. С татко ти сме преживели много по-страшни неща от това. Трябва да бъдеш много внимателна с майка ти. Знам, че в момента не можеш да я понасяш, знам и че не искаш да отидеш да живееш при нея, но тя е единственият ти шанс да можеш да видиш отново баща си. Не я настройвай с нищо, тя също е изплашена, кариерата й може да пострада, а знаеш, че за нея тя е всичко.

Лола прекъсна баба си гневно:

- Да, знам! Кариерата й е над баща ми, над мен... Не мога да я понасям!

Анастасия стисна ръката й, за да задържи гнева й да не избухне.

- Има неща, които не можем да променим, и въпреки това тя ти е майка и не бива да се съмняваш в любовта й към теб. А аз ти обещавам, абсолютно сигурна съм, че баща ти ще намери начин да се свърже с нас по най-бързия възможен начин! Дай му малко време.

- Откъде знаеш, че не му се е случило нещо лошо?

Анастасия я погледна в очите с цялата си твърдост и убедителност.

- Знам. Знам, че той е готов на всичко, за да те махне от тази държава. И двамата сме напълно наясно колко си нещастна тук.

Лола гледаше в една точка с празен поглед. Поклати мълчаливо глава.

- Майка ми никога няма да ме пусне.

Това беше страхът и на Анастасия. Лола по никакъв начин не трябваше да разбира за съмненията й, щеше да е унищожително за нея. Едва ли Маруся щеше да жертва кариерата си, за да загуби завинаги дъщеря си, но чудеса ставаха. И всъщност чудо беше единствената й надежда.

- Не е така. Ти си вече пълнолетна и по закон тя няма право да те спре, а е в нейните възможности да ти издейства виза. Така или иначе, докато баща ти се установи, сигурно е отишъл при нашата братовчедка Фани в Мюнхен, ще отнеме време... Трябва да имаш търпение и най-важното, трябва да не настройваш майка си срещу себе си! Повярвай ми, нямаш друг избор. Разбираш ли какво ти казвам?

Лола кимна с глава. Разбираше. Разбираше, че животът й беше приключил. Майка й никога нямаше да я пусне, за да не съсипе кариерата си. Лола стана, прегърна баба си и се разплака.

- Бабо... толкова те обичам!

- Поплачи си... Няма да е за последен път, но бъди силна! Баща ти няма да те остави! Нали го познаваш? Нали знаеш колко те обича и колко е решителен, когато има цел?

Анастасия я държеше за раменете и трябваше да я държи така, докато не получеха вест от Стефан. Нейната внучка трябваше да усеща подкрепата, топлината и силата й.

В следващите дни отношенията между нея и Маруся рязко се влошиха. Маруся не вярваше на свекърва си, че не е знаела. Обвиняваше я, че не е направила всичко, за да спре сина си и да не му позволи да съсипе бъдещето на Лола. Заяви й, че другата седмица се изнася и взима дъщеря си със себе си. Анастасия се държа изключително предпазливо, стараейки се да не говори много и да избягва всякаква конфронтация. Отговаряше меко, без да я предизвиква по никакъв начин. Бъдещето се очертаваше като че ли по-лошо и от миналото, когато бяха загубили всичко. И на пътя на любимите й хора отново стоеше Орлин Колев.

Най-трудното за Лола беше рутината на ежедневието й. Трябваше да ходи на лекции и да се учи да става актриса, а това вече й се виждаше най-безсмисленото нещо на света. Така или иначе, беше принудена да е актриса по всяко време извън сцената, защото Маруся й беше забранила да говори за случилото се с баща й по каквато и да било причина и да се преструва, че всичко е наред. На всичкото отгоре се налагаше да преодолее стеснителността, която изпитваше на сцена. В живота демонстративното самочувствие й помагаше да заблуди околните, но на сцената номерът не минаваше. Даваше си ясно сметка, че много от колегите й бяха родени актьори, присъствието им под прожекторите беше в пъти по-интересно от това в живота, докато тя винаги се наблюдаваше отстрани. Беше прекалено интелигентна и мислеше повече, отколкото трябва. Тялото й, което по всяко време и навсякъде привличаше погледи, на сцената й се струваше тежко и трудно подвижно. Виждаше как колежките й се подмазваха и флиртуваха с професор Станковски, интелигентен, дребен, ехиден човек, с особено саркастичен хумор, който я караше да се чувства на тръни, защото никога не успяваше да разгадае какво точно мисли. Бързоподвижен, въпреки че беше над шейсетгодишен, той хващаше студентите си за ръката над лакътя и вървеше и им говореше, винаги провокативно, винаги опитвайки се да извлече нещо повече от тях. Тактиката му беше правилна с повечето, но Лола беше стена, усещането й беше, че той не я харесва, но я търпи заради връзките на майка й, които я вкараха във ВИТИЗ.