Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Тук ще стоиш. И ме слушай добре. Баща ти и баба ти Анастасия са живи по чудо. Ако някой от тези селяни, явно добър човек, на когото трябва да са благодарни цял живот, не се беше смилил над тях, теб нямаше да те има. Винаги бъди благодарна за живота, който имаме, чуваш ли?

Лола измъкваше ядосано ръката си.

- Не ме интересувате и двамата, разбирате ли! Писна ми от вашите разправии!

Все си мислеше, че не й пука, но след всеки такъв глупав скандал се заключваше в стаята си разтреперана. Спасителната мисъл винаги беше свързана с момчетата. Лола не харесваше никого от съучениците си за гадже, батковците й бяха в пъти по-интересни. Имаше и друго. Стоянич се беше прибрала за дългоочаквана лятна ваканция, която се беше надявала да прекара с любимата си Лолич, бяха се видели и не беше минало никак добре. Стоянич я обвиняваше, че се е променила. Естествено, че се беше променила, вече не беше малко момиче, Стоянич също се беше променила, гледаше я някак взискателно и се усмихваше рядко.

Всеки обвиняваше някого за нещо, но най-вече й тежаха обвиненията на родителите й за лошите бележки. Хем се чувстваше виновна, хем смяташе за напълно излишно да има добри бележки. Освен за успокоение на родителите си, които май щяха да се успокоят истински само ако се разведяха.

А Стоянич егоистично не забелязваше студената тъга в сиво-сините очи на любимата си приятелка и като че ли настояваше по магически начин да се върне един полудетски образ, който беше изчезнал завинаги. Андрогинното момиченце с къса коса, с което слушаха заедно „Пинк Флойд“, беше изместено от красиво момиче, след което мъжете по „Раковска“ се обръщаха и това неочаквано започна да изнервя Стоянич. Нищо не се беше променило в отношението на Лола към нея, стараеше се всякак да угоди на все по-голямата и необяснима раздразнителност на приятелката си. Водеха обичайните безкрайни разговори за литература и музика, но те вече не бяха достатъчни на Лола. Дивото я зовеше и тя бягаше от проблемите вкъщи и в училище като разгонено животинче. Стоянич я наблюдаваше отчаяно и осъзнаваше, че момчетата я бяха изместили от мястото в живота на Лола, за което тя се беше заблуждавала, че й принадлежи.

Рязко, без никакво предупреждение според родителите й, Лола превключи на антирежим и от добро дете се превърна в лошо момиче. Това, разбира се, не беше вярно. Те просто живееха в спирала от работа, срещи, вечери и крахът на личните си отношения и не прекарваха достатъчно време около дъщеря си, за да разберат какво се случваше с нея. Никой и нищо не можеше да я накара да се откаже от малката глутница момчета, следваща я навсякъде. Започна да пие, да пуши и да се друса с „Кодтерпин“ - хапчета за кашлица и болкоуспокоителни. Всяко бягство от действителността беше добре дошло.

В час по военно винаги седеше на последния чин. Бивш военен с прякор Пиночет, неприятен стар мъж в униформа, обясняваше, че трябва да знаеш да стреляш срещу империалистическия враг и да мразиш Америка, а Лола го гледаше замаяна и безчувствена от хапчетата и си представяше как стреля в главата му и тя се пръсва на малки кървави парченца върху картата на света. От друга страна, си мислеше, че никога не би могла да стреля срещу френските си приятели, въпреки че те се вписваха в квотата на империалистическите врагове. Тази мисъл беше толкова нелепа, че искаше завинаги да е тотално упоена. Какви идиоти бяха тези хора да искат да се стреля срещу съвсем нормални същества.

Нямаше измъкване обаче. След опаковката с „Кодтерпин“ на Лола й се налагаше, както на всички останали, да вземе въздушната пушка и да стреля в мишената на дъската, представляваща империалистическият враг, неизвестният американец, англичанин или французин, чиято единствена цел беше да унищожи Съветския съюз, а покрай него и България. Замайващият ефект от хапчетата временно убиваше отвращението към задължението да се подчинява на заповедите на Пиночет. Той беше обикновен военен, нищо не разбираше от свобода, но пък надушваше неподчинението с мустаците си. Заставаше заплашително близко до Лола, а тя го гледаше с насмешка със зачервените си очи, взимаше пушката и нарочно стреляше далече от центъра. И получаваше тройка по военно.

В момента, в който почувства властта си над мъжете, повечето я караха да се отегчава от успеха си още преди да се е прицелила. Опаковка „Кодтерпин“ срещу действителността не беше достатъчна, никога нямаше да престане да вижда грозната си безформена престилка с бяла кръгла якичка, както и да забрави ярките, многобройни цветове на другия, „лошия“ свят. Всички момичета скъсяваха драстично престилките си, само тотално промитите комсомолски глупачки не смееха, гледаха я винаги осъдително, некрасиви и несъблазнителни на първия чин, малки пъпчиви натегачки, които никое готино момче никога нямаше да погледне. Сигурно не беше приятно да си нежелана, но Лола не изпитваше нито съчувствие, нито омраза към тях, бяха й безразлични. Те нямаха никакви проблеми с учителите, нито с изучаваните предмети, нито пък я одобряваха и харесваха, но това нямаше значение.