Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Стефан беше започнал да осъзнава, че жена му има сериозен проблем с алкохола. Всичките му усилия да разбере какво се случва с нея, защо топлата й и сладка усмивка изчезна от лицето й и защо тя цялата се втвърди постепенно, заприличвайки наистина на студена, красива куманка, бяха безуспешни. Очите й се бяха превърнали в антрацитено огледало, в което Стефан не се виждаше. Гледаше в него, а оттам лъхаше черен, леко опасен студ. Промяната в Маруся беше очевидна и неразбираема за него; жена му си беше отишла, съществото на нейно място беше дълбоко нещастно - изпитваше онази мъка, която не можеше да бъде споделена.

Преди да замине за Париж, Маруся беше минала инструктаж и беше длъжна да спазва уговорката, благодарение на която беше станало възможно да вземе Стефан със себе си. Сама беше инсталирала подслушвател в телефона им, за което знаеше само нейният пряк началник - генералният консул. Той беше уведомен за задълженията й от България и двамата периодично пиеха уиски, „споделяйки“ наблюденията си върху общността в посолството. Маруся разказваше за мъжа си нарочно небрежно, леко хладно, въпреки че го обичаше. За нея той беше нарастващ проблем, но все още проблем, който обичаше. Не позволяваше на сърцето си да се свива задълго в спазъм от страх, въпреки че страхът я съпровождаше във всичко и навсякъде. Не беше голям, беше малък страх, за който й се струваше, че забравя, а всъщност той се беше сраснал с душата й като тумор. Семейството й беше над всичко, но не и над министъра на външните работи. Разходките на Стефан я смущаваха, въпреки че му вярваше.

В началото на брака им имаше няколко кризисни моменти благодарение на неистовата неприязън на баща й към него, при които Стефан си беше позволил да излиза сам и да го няма до късно през нощта, без да й казва къде и с кого е бил. Маруся нямаше как да знае, че въпреки че жените го преследваха, той никога не й беше изневерявал, и на няколко пъти беше плакала на свекърва си, която спокойно и твърдо я беше уверила, че синът й не е лъжец, а почтен мъж. Тази увереност, която Анастасия й беше дала, в момента й помагаше да не изпада в параноя за времето, което той прекарваше неизвестно къде, сам, докато тя беше на работа, а Лола на училище.

Засега всичко беше под контрол, министър Орлин Колев беше доволен от докладите й и още по-доволен от работата й. Голямото изпитание обаче беше поставената й задача с Васил Петров.

Един ден Маруся му се обади с предложение да пият кафе в някое бистро, за да обсъдят предстоящото гостуване на Тракийското съкровище. Петров беше попитал къде би предпочела и тя поиска да се срещнат в Латинския квартал, в който беше влюбена покрай разказите на Стефан за „лудите 20 години“ и Хемингуей и Фицджералд, които бяха написали най-великите си произведения, вдъхновени от неспирното си пиянство в артистичните му кръчми. Васил веднага предложи да се срещнат в хотел „Риц“ на площад „Вандом“, където през 1956 г. Хемингуей беше открил в забравен от него сандък бележките си по „Безкраен празник“. Сърцето на Маруся трепна, това беше мечтата й, която със Стефан все отлагаха поради липса на пари. Този Петров изглеждаше така студен и непроницаем, но знаеше как да я впечатли.

Сутринта Стефан беше изненадан от тоалета й. Беше облякла тясна черна пола от фина вълна, която стигаше малко под коленете, но ги разкриваше достатъчно, когато седнеше, черни обувки с висок ток и червена копринена блуза, на която сложи брошка, която досега не беше виждал.

- Мери, не си ли прекалено елегантно облечена за „естетите“ от съседната сграда? - саркастично попита Стефан.

Маруся моментално излъга.

- Днес ще се забавя след работа, защото имам важна среща с един от френското Министерство на културата. Трябва да говорим за Тракийското съкровище.

- Къде?

- В министерството, разбира се.

- Тази брошка не съм я виждал.

Неочаквано за него, Маруся нежно го целуна по бузата и погали лицето му. Тя вече почти не проявяваше нежност. Стефан я изгледа изучаващо и леко иронично както винаги.

- Имам бижута, които не си виждал - отговори Маруся вече обърната към огледалото и оглеждаща се доволно.

- Даааа, при толкова много семейни бижута от родителите ти.

- Ей, няма да пропуснеш да ми натякнеш, че съм селянка. Може да съм селянка, но пък съм готина.

- Много си дружелюбна днес, да се притеснявам ли?

Маруся му хвърли закачлив поглед - беше някогашната Маруся, секси, красива, усмихната и лъчезарна. Грабна чантата си и му махна от вратата.