Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Маруся побесня, очите й искряха с лош блясък, изправи гръб на седалката и се обърна към мъжа си.

- Стефане, писна ми вече! Престани да пълниш главата й с глупости! Ако не ти харесва този живот, защо изобщо си тук с нас?

- Може ли да не водим този разговор сега, а като се приберем? - сдържано отговори Стефан.

- Добре, ще го водим, има нужда да го водим! Не издържам вече!

След като се прибраха, Лола заключи вратата на стаята си, взе малкия си касетофон „Грундиг“ и се просна по корем на леглото да слуша на касета новия албум на „Дийп Пърпъл“ „Stormbringer“. Особено й харесваше едно много тъжно парче, което си пусна поне десет пъти - „Soldier of fortune“. Родителите й се караха ужасно в другата стая и тя беше засилила музиката докрай, за да не ги чува. Майка й крещеше, баща й отговаряше спокойно, но дори и спокойствието му беше плашещо. Нещо си отиваше от семейството им като че ли завинаги.

Маруся ходеше ядосано напред-назад из хола, Стефан седеше на фотьойла наведен напред, подпрял лакти на коленете си, и гледаше надолу мълчаливо.

- Какво искаш от мен?! Искам да ми кажеш какво искаш! Правя всичко по силите ми да живеем добре, не знаеш какво ми коства да...

Млъкна, без да довърши изречението си, не можеше да му каже, а как искаше той да знае какво й коства да са заедно. Вече не издържаше на постоянното му недоволство, на горчивите му сравнения между бедния живот в комунистическото общество и разкоша, който капиталистическият свят предлагаше. Тя също искаше да има красиви рокли, да ходят на почивки в Алпите, да вечерят в ресторанта на хотел „Риц“, но толкова можеше и това беше много повече, отколкото си позволяваха обикновените хора в България. Заради него трябваше да пише тези ужасни доклади до министъра, беше винаги нащрек дали той няма да засегне някой от посолството с пренебрежението си и това да й създаде врагове, които да докладват срещу нея. Непрекъснато ходеше по въже. Всеки изработен от нея франк даваше вкъщи, а Стефан не работеше, само се разхождаше насам-натам. И тя все пак не знаеше какво прави, не разбираше, че той нямаше нужда да се среща с никого, просто искаше да се зареди максимално с Париж, в който бяха за толкова горчиво кратко. Може би баща й беше прав - не бяха един за друг. Той винаги щеше да носи горчивината от света, който му е бил отнет, а нейният свят го дразнеше. Колкото и да беше образована и амбициозна, тя беше дете на селяни и ако не беше дошъл 9 септември и не бяха убили баща му и отнели фабриките им, съпругът й щеше да е женен не за нея, а за някое момиче от богат род като неговия. Тя нямаше да съществува за него. Можеше дори да бъде слугиня в къщата им. Баща й й беше показал предишния дом на Карамихови, за да види дъщеря му в какъв палат се бяха ширили буржоата за сметка на несправедливо изнемогващия български народ. Да проумее какъв мъж си взима, мъж, който щеше да я наеме за слугиня в дома си, ако не бяха взели властта.

Двамата мълчаха дълго. Най-накрая Стефан наруши мълчанието пръв. Говореше кротко.

- Нищо не искам... И не те обвинявам за нищо... Може би беше грешка, че те придружих тук, трябваше да дойдете двете с Лола, аз щях да ви чакам в България. Не мога да крия, че мисълта за начина, по който живеем там, ме убива. Животът ни тук, за съжаление, направи мисълта за България още по-трудна за мен.

Маруся отчаяно го погледна и сложи пръст на устата си.

- Стефане, моля те, по-тихо!

- Да, да... извинявай. Ще отида да направя нещо за вечеря. Няма смисъл да се караме. Единственото, което искам да те помоля, е да пиеш по-малко и да обръщаш малко повече внимание на Лола. Тя е в пубертета и има нужда от майка. Липсваш й, Мери, дори когато си тук, й липсваш.

Стефан стана, мина край нея и я погали по главата. По бузите на Маруся се спуснаха две сълзи.

- Знам... прав си. Благодаря ти, че си толкова добър.

Маруся отиде в стаята си и се разплака неудържимо. Стефан заизважда продукти от хладилника, след което седна и се загледа с празен поглед в короната на дървото, което протягаше клони през прозореца на кухнята. Лола слушаше „Soldier of fortune“ за единайсети път и се вслушваше дали родителите й продължават да се карат. Бяха спрели. Тишината я уплаши още повече.

В апартамента над тях дойде да живее странно момиче, по-голямо от нея с три години, едро, с рошава русолява коса, ясни сини интелигентни очи, винаги леко иронична, но дружелюбна, симпатична усмивка и походка и фигура на момче. Обличаше се по мъжки, жестовете й бяха големи, с мъжки размах, беше и „кавалер“, нещо необичайно за момиче. Казваше се Стояна и беше дъщеря на голям български писател, син на потомствен интелектуалец, човек, поел линията на Партията с готовност да заличи наследството на не по-малко известния си баща - художника Андрей Найденов. Андрей Найденов бил враг като дядото на Лола, заради което бил изпратен в лагер за наказание. Найденов открито говорел срещу комунистите и бил всичко, което другарите ненавиждаха - аристократ интелектуалец с метафизични увлечения.