Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

София, 1976 г.

Маруся беше получила за пръв път в живота си реална власт. Тази власт беше започнала да се отразява още повече на отношенията вкъщи. Ако допреди заминаването им за Париж с удоволствие прекарваше часове в разговори със свекърва си, която я учеше как да се сервира, как да готви изискани ястия, как да се облича, както и на маниери, които Маруся с удоволствие попиваше от Анастасия, тя вече рядко се задържаше вкъщи. Дразнеше се от любовта и сплотеността на майка и син, чувстваше по-силно от всякога, че начинът им на живот е принуда - изобщо не беше това, което биха избрали за себе си, ако бяха свободни, и това я караше да се чувства виновна.

Нищо не се беше променило. Виждаше на дъното на всичко чорлавите, стърчащи вежди на баща си, ракията върху вестник „Народна армия“, лука и киселото мляко, грозните костюми, омразата на приятелите му към семейството й, той беше друга планета, съвършено различна от тази на Стефан и Анастасия. Постепенно това я накара да бяга от дома си, от свекърва си, от Стефан, но и от дъщеря си. Не се прибираше до късно през нощта, вечеряше с министъра, който все повече настояваше за нейната компания, възлагайки й все по-голямо доверие.

Орлин Колев тайно тържествуваше, че съдбата му предостави възможност да отмъсти на Анастасия Карамихова за някогашното унижение. През цялото време беше таил в себе си горчивина от мъжкия си провал. Не вярваше в Бог, но помнеше думите на майка си за Божията справедливост. Тя беше най-бедната жена на селото, ратайкиня, която беше отгледала него и братята му сама, без ничия друга помощ, освен помощта на разръфаната Библия, която държеше до огнището. Четеше трудно, беше учила само до 5-и клас, после баща й я беше пратил да работи на полето и дори и в най-трудните и гладни моменти, когато пращаше децата да ядат при по-заможната им стринка, тя беше убедена в Божията справедливост. Колев мислеше, че появата на Маруся в живота му беше знак именно на тази справедливост, в която парадоксално не вярваше на идеологическо ниво.

Задържаше Маруся след работа, гласуваше й все по-голямо доверие, пращаше я на разговори с посланици на вражески държави, изобщо се стараеше да я държи колкото се може по-далече от семейството й.

Стефан се беше върнал с удоволствие в проектантското бюро. Работата му даваше възможност да избяга от все по-голямата студенина между него и жена му. Аристократизмът му му помагаше да прикрива тихата ненавист, която беше започнал да изпитва към редките й възторжени разкази за работата й с Колев, както и към успехите на Партията. Анастасия чуваше всичко и слушаше внимателно, без да показва, че отлично познава шефа й. Стефан не го помнеше, нито знаеше за сложните отношения на майка му с Колев, просто не можеше да понася простаците, които управляваха живота му. Министърът на външните работи беше един от тях.

Стараеше се да се прибира за вечеря, за да прекара поне час с Лола, която вече изцяло беше поверена на майка му. А Анастасия имаше все по-малко влияние върху нея, защото Лола беше влязла в пубертета и не се подчиняваше на баба си. Виждаше и преживяваше тежко лошите отношения на родителите си и напълно престана да споделя с когото и да било вкъщи какво ставаше във все по-обърканата й душа.

Лола беше много щастлива от връщането им в България, която определено й липсваше. Родните улици и приятелите от старото училище... Но това не намали тревогата й за алкохолизиращата се Маруся, както и за това, дали родителите й нямаше да се разведат. А и Стоянич й липсваше, но пък отново беше с любимата си баба Анастасия. Освен това нещо се беше променило, чувстваше се пораснала и при последната ваканция в България беше забелязала доста симпатични български момчета, които й изглеждаха по-мъжествени и привлекателни от френските. Всичко това измести страховете й.

Раздялата й със Стоянич беше по-тежка за Стоянич, отколкото за Лола. Писмата от Париж на розова хартия започнаха редовно да се появяват в пощенската й кутия, пълни с тъга, романтични думи, мрачни философски излияния за смисъла на живота, дори поезия, посветена на Лола, което й се видя малко странно. Тя очакваше с нетърпение и веднага отваряше дебелите, тежки пликове, пълни с тийнейджърски философски съкровища. Приятелката й й липсваше, но по писмата ставаше ясно, че Стоянич е тази, която наистина страдаше.

Новоприетата във Френската гимназия Лола вече имаше дълга, тежка светлоруса коса, замечтан син поглед, попил светове от чужда култура, дълги крака, обути в джинси „Levi’s“, аура на нещо чуждо и недостижимо. Френските дрехи, с които Стефан беше облякъл дъщеря си, и изобщо това, че беше живяла във Франция, автоматично я бяха направили както популярна, така и обект на завист от страна на повечето й съученички. За завистта допринасяше и фактът, че поради перфектния й френски беше приета направо в 8-и клас, без да учи в подготвителен.