Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Да, знаех, но се надявах, че ще се вразумиш - и започна изведнъж да шепти. - И да разкараш онази книга от къщи! Ако ти не го направиш, аз ще я изхвърля!

Стефан изпи уискито си на екс и си наля второ. Тя също изля своето в гърлото си.

- Добре, ще разкарам книгата, но това нищо няма да промени. Не мога да разкарам представата ти за живота, а бих искал...

- Ще промени! - кресна Маруся. Сърцето на Лола в другата стая щеше да изскочи. - Ти наистина не разбираш, че излагаш всички ни на опасност! Ако не мислиш за мен, мисли поне за дъщеря си, моля те! И ако този живот, който ти предоставих, Париж, за който така мечтаеше, не ти харесва...

Не си довърши изречението, а Стефан се усмихна студено и я погледна подигравателно в очите.

- Мери, мисля за теб непрекъснато. Как така и двамата се излъгахме. И благодаря за живота, който ми предостави.

- Не се прави на интересен, а ми кажи къде ходиш по цял ден, докато съм на работа, а детето е на училище? - тонът й внезапно се втвърди. Той я погледна изненадано.

- Моля?! Какво искаш да кажеш?

Много добре разбра какво искаше да каже. В този момент Стефан осъзна, че жената срещу него не е същата жена, за която се беше оженил преди четиринайсет години. Маруся го гледаше сурово като напълно чужд човек.

- Срещаш ли се с някого? Какво правиш по цял ден, докато ни няма? Питам те съвсем сериозно.

Двамата се гледаха в очите като непознати освирепели хора, а в другата стая Лола се сви на леглото си, стисна очи и запуши ушите си.

- Дали се срещам с някого?! Що за въпрос е това?! Ти си полудяла. Работата сред тези простаци, страдащи от шпиономания, не ти се отразява добре, но щом така ще си говорим, аз нямам какво да ти казвам. Явно трябва да се пазя и от теб - и изведнъж я погледна остро. - А ти срещаш ли се с някого?

Маруся замълча смутена и изненадана от въпроса му, въпреки че Стефан нямаше как да знае за срещите й с Петров. Грабна сакото си и излезе, а тя си наля нова чаша уиски и я изпи на екс.

Лола лежа дълго на леглото си загледана в тавана. Не знаеше какво да направи. Всичко се срутваше пред очите й, чувстваше се все по-самотна. Баща й все по-често излизаше от кухнята ядосан, докато не дойде моментът, в който той и майка й престанаха да разговарят. Говореха си кратко и само по необходимост, разминаваха се из апартамента с Лола и се преструваха, че всичко е наред. Тя знаеше, че не е, и нищо не можеше да промени. Жертвата, която баща й беше направил, напускайки работата си в името на семейството и Париж, беше грешка, която изглеждаше все по-непоправима. Вечеряха почти в мълчание, симулирайки интерес към Лола и училището, после той дълго четеше, след като жена му си легнеше, а Лола се прибираше в стаята си и потъваше в страх и депресия. Родителите на съученичката й Фани бяха разведени и тя виждаше колко страдаше приятелката й. Не искаше да се случва същото с нейните, а нещата изглеждаха зле. Нямаше с кого да сподели, беше невъзможно да разкаже на френските си приятелчета за проблемите вкъщи, те нямаше да разберат какво е досие и защо е лошо да си различен.

Стефан и Маруся нямаха никакви приятели, с изключение на семейство Петрови, едни от малкото българи в Париж, които, според Маруся, заслужаваха внимание. Това беше версията й за пред Стефан. Истината беше, че министърът й беше поставил за задача да се сближи с тях и да ги наблюдава.

Петрови се отличаваха с интелигентност и образованост и също като Стефан и Маруся не общуваха с българите от посолството. В интерес на истината не им се и налагаше, защото Васил Петров беше кореспондент на вестник „Работническо дело“ и не живееше в сградата на посолството, а в нает от него апартамент, платен от БКП, чийто официоз беше вестникът. Бяха ходили само няколко пъти на вечеря в Петрови, както и Петрови бяха идвали два пъти на гости у тях, така че беше трудно да се говори за сприятеляване, още повече че след тези вечери Маруся се отнасяше с необяснимо за Стефан подозрение към Петров. Той нямаше нищо против него, беше определено ерудиран човек на много по-високо ниво от всички българи от посолството. Разбираше от литература, следеше пресата, френският му беше отличен, говореше и английски, накратко, беше най-доброто, което можеше да бъде излъчено от Държавна сигурност под формата на журналист.

Васил Петров беше висок, слаб мъж с остри черти, проницателен поглед, който не издаваше никакви емоции. Говореше с метален, равен глас - като на робот. Лола никак не го харесваше, в него имаше нещо зловещо и потайно, почти като в граф Дракула, за чието „съществуване“ научи в Париж, но въпреки предпазливостта на Маруся, родителите й го смятаха за добър и интелигентен събеседник. Със сигурност преценяваше много внимателно за какво да говори, както и умееше да слуша. Впиваше като че ли немигащи очи, слушайки, и нищо по лицето му не трепваше. Беше напълно безизразен като змия. Съпругата му Евелина не можеше да се мери с красотата на Маруся, но за разлика от колежките й, не излъчваше завист и злоба, а беше скромна и естествена жена. И двамата с Петров знаеха как да държат дистанция, въпреки приятелския обмен на вечери.