Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Това беше още една неприятна за Лола новина. Трябваше да знае, че всяка нейна стъпка също се следи, но това не биваше да я притеснява, защото не вършеше нищо нередно. Така България се пазеше от враговете на комунизма, които искаха да попречат на българския народ да просперира. Като приключи с инструктажа на дъщеря си, Маруся я прегърна и целуна и й каза от нищо да не се страхува, но Лола се замисли.

- Щом никой не върши нищо нередно, тогава защо всички трябва да се следят? - попита Лола майка си.

- Защото, ако не се прави това, около нас ще се напълни с врагове на комунизма. Западът ни мрази, Лоли, иска да ни унищожи - вече леко изнервено отговори майка й.

- Никой от съучениците ми не ни мрази, напротив, много са мили...

- По-сложно е, миличко, сега нямам време да ти обяснявам. А и някои неща човек ги разбира, като порасне. Нямаш повод за никакви притеснения - отсече Маруся.

Семейството на заместник-консула беше канено на всички празници и коктейли в посолството, но обикновено Маруся отиваше сама. Стефан категорично отказваше да общува с простаци. Всички работещи в посолството за него бяха такива. Приемите преминаваха по един и същ начин. Напазарували и докарали се с евтини боклуци от най-евтиния пазар за дрехи в Париж „Тати“ в Монмартър, - служителите на посолството се нахвърляха на скромните хапки, сервирани за случая, и всичко изчезваше от платата за броени минути. Заплатите бяха много ниски и стигаха само за неща от първа необходимост. Някои семейства направо гладуваха, за да могат, когато се върнат в България, да са се обзавели и облекли по френски. Разбира се, „по френски“ означаваше най-евтиното. И все пак най-евтиното там беше по-добро от липсата на какъвто и да било избор на дрехи или обзавеждане в България.

Маруся обаче изглеждаше различно благодарение на вкуса на мъжа си. По негово настояване не стъпваха в „Тати“, а пазаруваха съвсем малко, но качествени и скъпи неща на разпродажба. Съответно тя беше винаги обута с обувки „Бали“, перфектно съчетани с тоалетите й. Имаше добра шивачка в София, на която носеше платове от фина вълна и коприна, които не се намираха в България. Купуваше ги на годишната разпродажба на голям магазин за платове на „Шан-з-Елизе“, близо до Триумфалната арка.

Модата в средата на 70-те беше на тесни, дълги до под коляното поли с тънко кожено коланче. През лятото джинси клош, не дънки, както ги наричаха в България, чехли на платформа от велур или корк, а през зимата Маруся носеше вталено палто с много фини шевове, с колан, подчертаващ талията й, винаги в червено и черно, и бледорозови копринени блузи под черния работен костюм. Обувките й бяха с високи токове, ботушите от виненочервена лъскава кожа, винаги гьон, никога гума, нещо, което беше почти невъзможно да се намери в България. Другарката заместник-консул изглеждаше толкова добре, че омразата към нея беше основателно неудържима. Никой друг не си позволяваше да изглежда така безапелационно по подобие на врага, обаче около нея лицемерничеха, защото за никого не беше тайна слабостта на министъра към красивата му подчинена.

Сградата на посолството беше елегантна къща от XVIII век с високи тавани и ужасно скърцащ, неподдържан паркет. Беше строго охранявана, защото се намираше във вражеска капиталистическа страна. Стефан презираше всичко, свързано с посолството, и му личеше, което допълваше ненавистта на колегите на Маруся към него. Министърът беше допуснал този враг чак до Париж заради нея. Всеки знаеше биографията му. Колкото по-стаена беше ненавистта на служителите на посолството, толкова по-странни случки преживяваха. Веднъж Маруся намери пред вратата си разлято олио, без наоколо да има стъкла от счупено шише, а друг път пък другарите направо бяха изсипали кофата си с боклук пред вратата им. Омразата витаеше около семейство Карамихови.

Лола подражаваше на баща си и не се събираше с децата от посолството. Всъщност това не беше подражание, а скука - те просто не й бяха интересни. Освен това интуицията й я спираше да общува с тях. Тогава за пръв път осъзна нещо, което от този момент нататък щеше да я съпровожда завинаги - всички я поздравяваха и й се усмихваха лицемерно заради майка й. Не стъпи на нито едно събиране в мазето на посолството, където се намираше комсомолският клуб. Разбира се, имаше и комсомолски секретар, син на един от служителите на посолството. Там беше приета в Комсомола. Всичко стана много бързо за нейна радост, знаеше си важните дати, свързани с основаването на БКП, рождения ден на Георги Димитров, и т.н., и я приеха по някаква супербърза процедура, каквато не можеше да се случи в България. Комсомолският секретар през цялото време шумно дъвчеше дъвка и се клатеше на стола от отегчение.