Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

1973 г.

Семейният живот на Стефан Карамихов и Маруся Докова беше безоблачен. Тя мислеше прагматично и запази името на баща си, което й осигуряваше протекцията на повечето негови другари партизани, назначени на ръководни партийни длъжности. Колкото и да беше неприятно на Стефан, свързването му с дъщерята на Цеко Доков пък му помогна в кариерата на архитект и му възлагаха все по-големи проекти. Лола растеше в спокойна среда, обгрижена от баба си Анастасия, а Маруся бързо се издигна в работата си в Министерство на външните работи. Красотата и умът й й помагаха и пречеха едновременно. Беше само на 35 години, когато министърът я извика в кабинета си на разговор. Секретарката му гледаше лошо Маруся, както я гледаха повечето жени в министерството. Винаги беше облечена елегантно, краката й бяха прекалено дълги, косите прекалено лъскави, очите прекалено блестящи, зъбите прекалено бели, мъжете прекалено много я харесваха. Сега и министърът искаше да говори с нея. Нямаше момент, в който Маруся да не усещаше завистта да диша във врата й. Колежките й също имаха възможност да се обличат по-добре от това, което предлагаше социалистическата конфекция, но около нея имаше аура на кинозвезда.

Министърът, висок, красив мъж със студени сини очи на около 55 години, стана от бюрото си, отиде при Маруся, хвана я собственически за ръката над лакътя и я сложи да седне на тежкия кожен диван. Секретарката наблюдаваше сцената със зле прикрита злоба, беше й поръчано да донесе две кафета, след което беше отпратена с властен жест. Докато излизаше, тя завъртя демонстративно задник в опъната пола до над коленете, а задниците на секретарките бяха едно от най-ценните им човешки качества. Маруся седеше на ръба на дивана и не знаеше какво да очаква. Погледът на министъра тръгна от краката й, спря на ръба на полата й и рязко се заби в очите й. Погледът на Орлин Колев беше пронизващо тежък.

- Изглеждаш чудесно, мила.

- Благодаря, другарю министър! - Тя доволно изправи гръб. Обичаше комплиментите и знаеше, че не са само комплименти, а самата истина.

- Ще бъда директен. Какво прави мъжът ти?

Въпросът изненада Маруся, но не чак толкова, че да не е наясно колко внимателно трябва да отговори. Все пак беше дъщеря на баща си и познаваше конюнктурата.

- Работи усилено по чудесен проект! В момента проектира новия стадион във Варна. Чувам, че ще стане страхотен!

При влизането на секретарката, която носеше подноса с кафе и вода, Маруся млъкна. Не искаше да говори пред слухари. Министърът не погледна секретарката си, която сложи внимателно чашата му пред него и обърна задник сега към Маруся, след което тресна нейната пред нея, разливайки от кафето в чинийката.

- Още ли си тук? - процеди през зъби Орлин Колев. Секретарката се омете с мазна усмивка.

- Изчезвам, другарю министър, извинявайте.

Колев отново се обърна към Маруся.

- Сега, мила... ти си много хубава жена... и умна, което е най-важното. Защо си женена за този мъж?

Маруся уплашено вдигна очи от чашата с кафе. Колкото и да беше подготвена, не беше очаквала такъв въпрос, прекалено директен, заплашителен.

- Другарю министър, защо се женят хората? Влюбих се, имаме дете...

- Не можа ли да се влюбиш в някое наше момче, ами в този враг?

- Той не е враг! - спонтанно го прекъсна Маруся и сърцето й подскочи веднага, защото разбра, че е направила грешка. Министърът се усмихна ехидно и потупа мястото до себе си на дивана.

- Ела тук.

Всичко й стана ясно. За части от секундата през главата й мина целият сценарий, следващ евентуалния й отказ да седне до него. Със Стефан беше приключено. Не само щеше да бъде отстранен от поста главен архитект на проекта, но щеше да бъде изгонен и от самия проект. И никога повече нямаше да бъде допуснат до подобна работа. Нямаше време да мисли. Стана и се премести. Орлин Колев обърна тялото си към нея бавно, като хищник, избягващ резките движения. Облегна се и отмести кичур коса от челото й с фамилиарен жест, все едно, че го беше правил много пъти преди това. За ужас на Маруся това й се хареса, но бързо прогони мисълта, че всъщност й е приятно да се държи така с нея. Беше красив и имаше огромна власт.

- Мойто момиче, живеем в опасни времена. Враговете са навсякъде, дори в домовете на свестни хора като теб... Като твоя баща. Говорих с Цеко, много страда, а аз искам да ви помогна, имаш много качества, само мъжът ти е пречка.

Маруся слушаше навела глава, в гърлото й имаше такава буца, че се страхуваше, че ако трябва да проговори, от нея ще излязат само нечленоразделни звуци. Министърът сложи ръка на коляното й. Ръката му беше голяма, груба, топла, направо гореща, с дебели руси косми по пръстите.