Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Стефан не пропускаше да се погрижи и за ноктите на Лола.

- Лили, слънце, ела при татко да ти види ноктите!

Лола притичваше и подаваше ръчички на баща си, той взимаше ножичката, внимателно изрязваше меките малки нокътчета, след което намазваше пръстчетата й с крем, като ги масажираше леко.

- Тати, защо дядо и баба не правят така?

- Защото не е имало кой да ги научи, миличко.

- Те нямат ли си татко и мама?

- Имат си, но техните татко и мама са работили на полето и не са имали време да се грижат за ръцете си. Ти няма да работиш на полето и ръчичките ти трябва да изглеждат чисти, с изрязани нокти.

- А защо са работили на полето? Там няма нищо.

- Има, как да няма! В земята расте житото, от което се прави хлябът, доматите, картофите. Пържените картофки, които толкова обичаш, излизат от земята.

Лола го поглеждаше озадачено.

- Как така от земята? Защо? Те са чисти! Защо са чисти, тате?

- Много неща, преди да станат чисти, са мръсни. И обратното - много чисти неща стават мръсни - замислено завършваше той, изрязвайки последното нокътче от малкото й пръстче.

- Ама защо чистите неща стават мръсни? Кажи!

- Ще разбереш, като пораснеш. Виж сега колко хубави са ръчичките ти, като на истинска млада дама.

Стефан винаги наричаше Лола „млада дама“ пред родителите на Маруся не само защото вярваше, че тя ще бъде такава, но и защото знаеше колко ги дразни това. В развитото социалистическо общество нямаше място за дами, а само за труженички, които работеха наравно с мъжете, нямаха време за кремове, но пък участваха активно в обществения живот и съблюдаваха за спазването на социалистическия морал. Маруся неуморно молеше Стефан да не нарича Лола „дама“, а той всеки път й отговаряше с желязно спокойствие.

- Стефане, моля те, недей поне пред татко. Знаеш, че се дразнят. После на мен ми пили на главата.

- Мери, нали искаш дъщеря ни да е най-елегантното и възпитано момиче, мъжете да я харесват, да има успех в обществото?

- Ох, недей така да говориш, все едно, че живеем в буржоазното общество.

- Няма нужда да ми напомняш, че живеем в строй, в който хората си честитят, когато се изкъпят. Аз не искам дъщеря ми да е като тях. И ти не искаш, признай си. Колко по-приятно и естествено е Лили да е млада дама, а не другарка. А ти си дамата на моето сърце.

Стефан нежно я целуваше и Маруся се съгласяваше с него мълчаливо. Ноктите на младата дама бяха само върхът на айсберга от омраза между млади и стари в семейство Карамихови. Цеко Доков почти не говореше на Стефан, нямаше тема, по която да имат сходни мнения. Другарите му го бяха предупредили, че задомяването на дъщеря му с този враг ще сложи петно на блестящото й досие, но какво можеше да направи. Пък и внучето беше хубаво, мило детенце, то какво беше виновно.

Доков винаги гледаше мрачно в редките случаи, в които двете семейства сядаха на една маса - обикновено за Нова година. Коледа той и другарката му не празнуваха. Въпреки това Дядо Коледа, който преди 9 септември се появяваше на самата Коледа, сега се беше превърнал в Дядо Мраз и пристигаше със същата шейна, но без джуджета, а със Снегурочка, и не пропускаше да донесе много подаръци на Лили. Лили харесваше Снегурочка, тя беше красиво и мило момиче и много помагаше на Дядо Мраз с подаръците.

Стефан и майка му пък обикновено помагаха на Маруся в приготовленията в кухнята. Пак някакъв буржоазен навик, който дразнеше другаря Доков. Какъв беше този мъж, който помагаше на жена си в кухнята, какви са тези лиготии. На какво щяха да научат Лили - беше момиче, трябваше да се научи да гледа мъжа си, да чисти, пере и готви, а не да го вижда да шета из кухнята. На тези вечери, гледайки смръщените рошави вежди на мъжа си, втренчен в чашата с ракия, която непрекъснато си доливаше, Ганка Докова не смееше да се обади, че всъщност това не е толкова лошо. Защо да не помага? Къде този късмет да имаш мъж, който ще измие чиниите? Майката на Маруся тайно се радваше за дъщеря си и колкото повече виждаше любовта на зет си към нея, толкова по-тъжно й ставаше за собствената й участ.

Стефан и Анастасия бяха винаги изключително любезни с родителите на Маруся, но нищо повече. Всички сядаха около празничната маса, Лола беше облечена с красиви роклички, ушити при шивачката на баба й, от незнайно откъде намерено кадифе. Откъде намираше тази буржоазна лицемерка кадифе, това също се виждаше подозрително на Цеко Доков. Кадифето беше красив плат, но подозрително буржоазен, сигурно затова народната власт не го продаваше по магазините. А Ганка гледаше внучката си възхитено, макар й със свито сърце, защото привързаността на Лола към другата баба беше явна, а и не можеше да се отрече, че възпитанието, което Анастасия й даваше, беше съвършено. Тези празнични вечери костваха най-много на Маруся, която се опитваше да балансира между двете семейства, безуспешно, разбира се. Баща й изпиваше мълчаливо и с все по-стиснати челюсти поне половин бутилка ракия, донесена увита във вестник от родното му село Говедарци. Маруся се притесняваше за зачервения от алкохола и от вдигнатото от потиснат гняв високо кръвно на Цеко Доков. От време на време погледът му тежко се спираше върху дистанцирано любезния Стефан, който се правеше, че не забелязва омразата, и новогодишната вечер приближаваше към кулминацията си - обръщението на Тодор Живков към българския народ. Живков година след година грачеше едно и също от екрана, докато Анастасия и Стефан любезно мълчаха, опитвайки се да не забелязват Доков, който изслушваше цялото обръщение тържествено прав, с чаша в ръка и с втренчен в телевизора предан поглед.