Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Прегледах досието ти. Като сълза си. Искам да останеш такава. Аз ще ти помогна за това, но трябва да ме слушаш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тя поклати утвърдително глава, а очите й неконтролируемо се напълниха със сълзи. Ръката върху крака й се премести малко по-нагоре. Вцепенена от страх, Маруся не смееше да мръдне. Той внезапно махна ръката си и повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите. Една сълза се изплъзна и затъркаля по бузата й.

- Ооооо, защо така, миличка? - топлата му ръка нежно избърса сълзата. - Недей да плачеш! Аз ти мисля само доброто. Чакай, ето... - извади карирана носна кърпа от джоба си и я подаде. Маруся я взе и избърса очите си, изправи гръб, опъна костюма по себе си. Трябваше да се овладее, нямаше избор.

- Не знам какво ми стана. Извинявайте, другарю министър!

- Аз знам, всичко знам. Страх те е. Всички ги е страх от мен, но ти няма защо да се страхуваш. Слушай ме сега внимателно. Искам да те изпратя на работа в посолството в Париж. Заместник-консул. Имам нужда от доверено око там.

Орлин Колев млъкна. Наблюдаваше я с очакване, а Маруся вдигна изненадано глава. От прилив на неочаквана радостна възбуда между краката й стана топло. Възможно ли беше мечтата й да се сбъдне? Но с цената на какво?!

- Наистина ли? Да изпратите мен в Париж?

Той се усмихна с най-малко кривата си усмивка и пак сложи ръка на крака й.

- Защо не? Там имаме другарката Леда Милева на много отговорен пост, шеф на ЮНЕСКО е, преценихме, че трябва да има повече жени в дипломацията, социалистическата жена трябва наистина да се изравни с мъжете. Това е част от идеите на другаря Живков -да ви даваме път. Ти ще свършиш чудесна работа.

Маруся беше в шок. Не знаеше какво да мисли, дори да се зарадва, й беше трудно. Интуицията й подсказваше, че няма как така лесно да се озове в Париж.

- Безкрайно ви благодаря. Не знам какво да кажа.

- Няма какво да казваш, само слушай. Видя ли, че няма защо да плачеш? Извън преките ти задължения на консул, от теб искам само едно. Да слушаш. И всяка седмица да описваш всичко, което става в посолството. И ще трябва да оставиш съпруга си в България.

Последното изречение беше казано с твърд тон след кратка пауза. Маруся стисна зъби. Знаеше, че министърът е с генералски ранг в ДС, ясно беше, че тя нямаше друг избор, освен да приеме условията му. Без условието за Стефан. Това просто нямаше как да стане. Вървеше по въже, но щом нещата бяха стигнали до там, трябваше да изиграе картите си по най-добрия за семейството й начин.

- Другарю министър, благодаря за огромното доверие! За мен е чест да приема и ще правя всичко, което ми наредите.

И изведнъж хвана ръката му с две ръце и я сложи на бузата си, целувайки я. За нейна изненада обаче за секунда тя видя неудобство и също изненада в очите на министъра, който бързо измъкна ръката си, хвана нейната и я целуна неочаквано галантно.

- Мойто момиче, ти си дъщеря на мой другар, когото уважавам за всичко, което е направил за Партията. Нека да бъдем приятели.

Маруся отново наведе глава в жест на престорено смирение, облиза устните си, пак опъна сако върху красивите си гърди и вдигна морно пламтящ поглед към него.

- Извинявайте, другарю министър. Не знам какво ми стана. Почувствах се слаба.

- Няма защо да ми се извиняваш. Жените така реагират около мен. Нормално е.

- Другарю министър - трябваше да спечели играта, нямаше как да отстъпи, събра цялата си смелост и убедителност, - всяка седмица ще получавате моя доклад, но моля ви, не ме делете от семейството ми. Стефан няма да е пречка. А и аз сама жена сред всичките тези мъже там! Това ще ми създава излишни неприятности, ще се чувствам уязвима. От протоколна гледна точка ще е много по-добре да не съм сама.

При споменаването на Стефан лицето на Орлин Колев отново се опъна. Маруся млъкна, сърцето й така силно биеше, че имаше чувството, че Колев щеше да го чуе. Отговорът му се забави ужасно дълго.

- Добре. Виждам как това би било проблем.

- Благодаря ви! Страшно ви благодаря!

Колев стана рязко от дивана, топлата ръка беше оставила хладно петно на коляното й, но тя беше щастлива, това беше вторият най-щастлив момент в живота й след раждането на Лола - мечтата й да заведе Стефан в Париж се сбъдваше! Министърът седна зад огромното си бюро, зад което висеше портретът на Тодор Живков, облегна се заплашително напред и кръстоса длани на бюрото, докато гледаше Маруся изпитателно.

- При едно условие обаче. Ще ми докладваш и за всичко, което прави мъжът ти. Къде ходи, с кой се среща, разказва ли вицове, какви вицове... разбираш ме, нали?