Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Стъкленият му поглед се закова в нейния. Ясно. Цената на парижката й мечта беше да докладва за мъжа си. За секунда й се видя страшно, но пък, при положение че той не правеше нищо лошо, какво беше страшното? Маруся преглътна, усмихна се с най-чаровната си усмивка и погледна министъра в очите.

- Да, разбирам, другарю министър.

Това беше началото на новия, блестящ живот на семейство Карамихови. Маруся Докова твърдо тръгна нагоре по стълбата, на която нямаше място за мъжа й.

Париж, 1973 г.

Когато заминаха за Париж, Лола беше на 11 години и не знаеше нито дума на френски, нито го харесваше. Талантът й за езици обаче не само бързо я изравни с французойчетата в училище, но я направи любимата ученичка на учителя по френска литература, мосьо Льо Моан, въпреки че беше чужденка. Говореше толкова чисто, че нямаше грам акцент, което й спечели възхищението на съучениците й. Бяха я върнали в първи клас, докато се справи с езика, и за година успя да мине през четири класа и да попадне в петия. Беше и хубаво момиченце, което момчетата харесваха, а това на свой ред й помогна да събере достатъчно самочувствие, за да преодолее дистанцията, която французите слагаха между себе си и чужденците. Особено когато те идваха от малки, бедни, комунистически държави. В края на краищата беше времето на Студената война, а България беше враг.

В първите си дни в Париж Лола винаги намираше повод родителите й да я пуснат да се разходи до близкия супермаркет, за да разглежда в захлас многото и толкова привлекателно изглеждащи стоки по рафтовете му. Дори най-обикновената кутия за прах за пране й се виждаше невероятно красива в сравнение с това, което се продаваше в България. Установи, че всичко в Париж беше много по-цветно, отколкото в България. В родината й като че ли цветовете и на дрехите, и на предметите не бяха толкова ярки.

Обикаляше между рафтовете и не смееше да вземе нищо в ръцете си, за да го разгледа. Струваше й се, че касиерката я гледа подозрително. По-добре беше да се прибира. Защо нищо от това го нямаше в България? Може би баща й можеше да й отговори. Той знаеше всичко. Купи вестника и прясното мляко, от най-евтиното, както й бяха поръчали, и си тръгна, мечтаейки да притежава бялото сабо на зелени точки, което пробва поне около десет пъти - всеки път, когато идваше да купи нещо от магазина. Когато се прибра, баща й й направи забележка.

- Мило, не се мотай по улиците, тук е забранено деца да се разхождат сами. Пускаме те набързо да пазаруваш, за да не умреш от скука.

- Татко, защо в България нямаме такива неща? И защо всичко там е по-грозно от тук?

Баща й първо се усмихна леко иронично, после стаил сериозен и каза тихо:

- Това не го повтаряй пред никого, нали знаеш?

Лола утвърдително кимна с глава.

- Ако питаш майка ти, ще ти каже, че е така, защото ние не сме материалисти и това общество е разложено и неморално заради желанието си да притежава различни неща.

- Ама аз питам теб какво мислиш!

Стефан взе днешния вестник „Фигаро“, който й беше поръчал да купи, седна, отвори го и след кратка пауза, скрит зад вестника, се показа за секунда със саркастична физиономия.

- Мисля същото като майка ти.

Лола се намръщи. Не беше малка, да се държи с нея като с глупаво дете.

- Не мислиш същото, не си измисляй!

- Този разговор е приключен! Марш в стаята!

На Лола й стана ясно, че изобщо не мисли така, и ядосано се прибра в стаята си.

Живееха в сграда до посолството, на авеню „Рап“, в апартамент, който гледаше към моста „Алма“ над Сена, а в далечината се виждаше „Шан-з-Елизе“. Стаята й беше голяма, но всичко в блока изглеждаше студено, бетонно, безлично, чуждо и грозно. Мокетът беше с цвят на горчица, мебелите евтини и стари, българите, живеещи в сградата - враждебни. Няколко години по-късно, вече четиринайсетгодишната Лола знаеше защо са такива. Дъщерята на шофьора на посланика й беше казала, че баща й бил „враг от буржоазен произход“. Лола повече никога не пожела да се събира с нея. Така за пръв път разбра какво е имал предвид под „враг“ дядо й Цеко. Това не само не промени чувствата й към баща й, а напротив - заобича го още повече. Когато научи смисъла на тази дума, тя позна и какво е страх и за пръв път изпита страх за баща си. Веднага сподели с Маруся, която се изсмя хем успокоително, хем пренебрежително и й обясни, че фамилията на дядо й Цеко винаги ще пази баща й от простаци като шофьора на посланика, който със сигурност докладваше на Държавна сигурност в България, както впрочем, Маруся наблегна, правеха всички в посолството. Всички бяха ченгета. И не биваше да се доверява на никое от децата.