Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Поседял на леглото облечен, станал, отворил прозореца, за да излиза димът от албума, който тлеел в умивалника. Загледан в огъня, решил. Щял да й помогне, но никога повече нямало да се вижда с нея. Щял да я наблюдава само отдалече. Ако направела дори и едно прегрешение, с нея и сина й било приключено. Изсулил обувките от краката си, видял, че палецът му отново стърчал през дупка на чорапа, това го отвратило още повече, легнал с дрехите, свил се на кравай и заспал.

Така съдбата на Анастасия и Стефан Карамихови за пореден път се преобърнала.

Заживели в София в една стая в апартамент, пълен с наематели. Той бил приет да учи архитектура и станал отличник. Веднага след като завършил, въпреки лошия му произход, го взели на работа като проектант в проектантско бюро. Талантът му не останал незабелязан и започнали да му дават и самостоятелни проекти. Държал се перфектно с колегите си, винаги любезен и отзивчив, на събрания знаел кога да говори и кога да замълчи, критиките му били винаги градивни и важни за успеха на проектите. Не влизал в излишни разговори, както го била научила майка му. Живеели скромно, тя го възпитала като истински джентълмен, без да отнема от дързостта му, която й напомняла на баща му. Страхувала се за него, но не искала да го пречупва. Вярвала, че Бог винаги ще го пази. И дано да си намерел подходяща жена.

Трябвало да има семейство и любов, това, което тя загубила завинаги.

А Орлин Колев изчезнал от живота им, без да се интересува от евентуалната благодарност на Анастасия за помощта, която оказал на сина й. С изгарянето на албума той изгорил и всички пътища към нея.

Един ден Стефан поканил майка си на обяд в „Руския клуб“. Анастасия моментално разбрала, че предстоят промени. От известно време синът й бил по-усмихнат от обикновено, с една лека тайнствена усмивка. Бил винаги внимателен с майка си, но това внимание като че ли станало още по-голямо. Нищо не го питала, защото знаела, че когато дойде времето, той сам щял да й каже. Имала му пълно доверие. И явно този миг бил дошъл.

Извадила перлите от куфара, облякла черен пуловер от фина мериносова вълна, който купила с връзки от трикотажния магазин на „Графа“, и седяла срещу сина си в спокойно очакване. Стефан я гледал с възхищение, наслаждавайки се на неподвластната на възрастта красота на майка си.

- Мамо, ти си невероятна.

- Благодаря, Стефчо... Ти също. Татко ти вижда от горе и е щастлив.

Сервитьорът разлял студено бяло вино в чашите им и се чукнали.

- За нас - казал той.

Анастасия го погледнала усмихнато в очите.

- За нас.

Отпили. Тя виждала, че синът й търси думите, с които да започне.

- Ти знаеш... вече знаеш, че съм влюбен, нали?

Анастасия помълчала няколко секунди, станала, целунала го по челото и седнала обратно на стола си. Усмивката не слизала от лицето й. Хората от съседната маса ги изгледали, едва прикривайки любопитството си, примесено с обичайната неприязън - от какво пък тези ще са толкова щастливи.

- Знам, разбира се, и това е прекрасно! Откога чакам този ден! Хайде, разкажи ми сега... сигурно е прекрасно момиче...

Стефан отпил яка глътка, преди да започне да говори.

- Наистина е прекрасна! Красива, умна, образована... Искам да те запозная с Маруся!

Анастасия не трепнала, въпреки че усетила напрежението при произнасянето на името й.

- Маруся?

- Да... Баща й е партизанин - стрелнал я с поглед. -Нали не съдим децата по родителите им?

Пресегнала се и хванала ръката му нежно.

- Разбира се, че не съдим, никога не бих те подвела. Разкажи ми за нея... Какъв цвят са очите й, косата й, какви книги харесва...

Стефан заразказвал и от този разказ Анастасия разбрала, че Маруся била бъдещата й снаха. И че трябвало да я приеме такава, каквато е - дъщеря на враг, чието семейство щяло да я мрази. Но какво ново? Била свикнала с обратите, омразата, неразбирането, несправедливостта. И все пак, защо това трябвало да влиза в дома й? Знаела, че отговорът щял сам да дойде, Бог неминуемо щял да го изпрати, нейното задължение било да не показва неуважение и неодобрение към избора на сина си, както и към човешкото същество, което го обичало. Всичко щяло да се подреди някак.

Анастасия ги поканила на чай. Маруся дошла облечена в тъмносиня рокля с червен колан, държала се безупречно, като следяла и копирала всичко, което Стефан правел. Било ясно, че маниерите й били малко по-различни, но се стараела. Бързият й ум и чувство за хумор се харесали на Анастасия, единственото, което я притеснявало, била една особена, прикрита тревога в погледа на момичето. Била шеметно красива, внуците щели да бъдат прекрасни, момчето щяло да прилича на нея, със смолисточерни очи и гъста, права коса, а момичето щяло да е на Стефан - ангел с дълги, руси къдрици и сини очи като Рилските езера. На младите щяло да им бъде много трудно с родителите й, на нея също, но нямало друг избор. Синът й отлично знаел как да се пази, а децата му щели да имат съвършено различна и много по-лека съдба от неговата. Нямало как, нито защо Анастасия да застава срещу любовта.