Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

Изскочи от блока и тръгна, тичайки през Парка на свободата. Това беше най-щастливият ден от живота й.

След накъсания разговор, в който скачаха от тема на тема и който продължи почти три часа, с баща й се разбраха, че той веднага ще изпрати покана за нея и за малкия, за да получат виза за Германия. Берлинската стена беше паднала през лятото и Западна и Източна Германия бяха обединени. До месец щяха да са заедно. Преди края на разговора Стефан помоли дъщеря си да се държи добре с Маруся.

- Миличка, каквото и да се е случвало, не късай връзката с майка ти, тя не е лош човек. Много я обичах и досега изпитвам обич към нея, въпреки всичко станало. Не бива да съдим хората за слабостите им. Просто не бива да съдим хората за нищо. Тя винаги се е опитвала да направи най-доброто за теб. Обещай ми, че ще се държиш добре с нея, нали?

Лола обеща. Уговориха се да се чуват всеки ден по едно и също време и след края на разговора тръгна обратно към дома на Колев и майка си. Предстоеше й неприятен разговор, но години от живота й бяха минали в неприятни разговори. Един в повече или по-малко, вече нямаше значение. Свободата беше пред нея и сина й. Колев беше победен. Не, разгромен.

Чакаха я като на погребение. За да могат да говорят спокойно, Стефчо беше настанен пред телевизора и гледаше вече напълно разрешените филмчета на „Дисни“. Колев си сипа уиски, без да й предложи. Прокашля се и заговори с равен глас:

- Така... Не мога да те спра. Обаче апелирам към майчинското ти чувство и те моля да не взимаш Стефан със себе си. Независимо от омразата ти към мен, надявам се, няма да отречеш, че сме се грижили за него безупречно.

Обзе я страшно съжаление към майка й. Маруся наистина беше загубила всичко. Срещу нея стоеше една съсипана, затворена в себе си жена, такава, каквато Лола никога не беше виждала майка си. Но както баба й казваше, и това щеше да мине. В момента нямаше как да й помогне. Заговори меко и спокойно въпреки ненавистта си към всичко в този дом:

- Никога няма да отрека, че сте се грижили за детето ми безупречно, но това, което искате от мен, е невъзможно, именно заради майчинското ми чувство. Орлине... ако наистина ти пука за Стефан, никога нямаше да ми предложиш детето ми да е разделено от мен. До дни ще получим покана от баща ми и заминаваме. Мамо... сега нямам много начини да те успокоя, но не се разделяме завинаги... Разбираш ли, Орлине, каква е разликата между теб и баща ми? Това, че заминавам, не означава, че майка ми и ти никога повече няма да видите Стефчо. Защото вече сме свободни да се връщаме и не се налагат такива жестоки раздели...

Колев рязко стана, не можеше и секунда повече да гледа тази курва. Пак я нарече курва, въпреки че знаеше, че не е. Очите му се насълзиха. Не помнеше откога не беше плакал. От погребението на майка си. На излизане от хола спря за секунда и се обърна, без да я поглежда:

- Няма смисъл да те питам какво ще правиш с детето на Стоян...

- Точно така, няма смисъл. Каквото и да правя, това никога не е било твоя работа...

По бузите на Маруся се стичаха сълзи. Още докато задаваше въпроса, знаеше, че е глупав, но нищо друго не й идваше на ум. Беше си затваряла очите прекалено дълго.

- Сигурна ли си, че искаш да се разведеш със Стоян и да направиш аборт?

Лола невярващо поклати глава. Всичко беше толкова нелепо! Но слава богу, скоро щеше да приключи. Правеха се последни опити, макар и с любов, да бъде задържана в затвора.

- Наистина ли ми задаваш този въпрос, мамо? Наистина ли не знаеш как се държи с мен... И все пак ми го задаваш... Честно, не те разбирам. Но вече няма и нужда да се опитвам да те разбирам. Без да те обиждам... Татко каза да ти кажа, че винаги ще пази в сърцето си обич към теб, защото си моя майка, а и защото много те е обичал... Каза и че не бива да те съдя... Не те съдя, просто ми е мъчно за теб. Но не ми се сърди, че не мога да остана и ден повече. Всичко тук, твоят съпруг и избраният от Орлин мой съпруг, беше насилие, което търпях години наред, защото нямах друг избор. Това е приключено и ако ме обичаш, ще се радваш за мен, а и за Стефчо! Сега ти мисли за вас двамата с Орлин... Най-после дойде моментът, в който да не трябва да се грижиш за мен, аз съм добре... усмихни се! Да не се разделяме така...

Държа майка си в прегръдката си дълго време. И колкото и да я обичаше, беше неудържимо щастлива, че след миг ще я пусне, за пръв път в живота си ще се отдели от нея, ще скъса пъпната връв с миналото и ще поеме пътя към прегръдката на баща си. Всичко беше въпрос на дни, щастливи дни, в които всичко щеше да се подреди по най-добрия начин.