Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

Единственият човек, с когото можеше да сподели страховете си, беше майка й. Обаче Маруся изобщо не искаше да слуша нищо за егоистичния си бивш съпруг. Чудеше се на акъла на дъщеря си как може все още да страда за човек, който така брутално я беше зарязал.

Колев все пак беше успял да постигне почти всичко, което искаше, по отношение на семейство Карамихови. Лола беше безгласна и безмълвна, не му се противопоставяше и приемаше с безразличие все по-охолния живот, който съпругът й осигуряваше благодарение на тъст си. Дали беше щастлива, или не, тя самата вече не искаше да знае. Беше се примирала с всички зависимости като добре дресирано куче.

Благодарение на Колев Стоян започна работа във външнотърговска фирма, основана по новия член 56 от 1987 г., който разрешаваше частни лица да извършват търговска дейност. Ходеше из София като победител. Лола страдаше заради детето си и заради псевдосемейството, в което живееше, но нещастието й беше щедро заплатено от Стоян с много пари и с временни затишия, след поредната писнала му любовница. Джобовете на съпруга й бяха пълни с пачки, в чекмеджето на шкафчето му винаги имаше дебела купчина двайсетолевки, от които тя можеше свободно да взима. Най-хубавото му качество беше, че не беше стиснат. Парите валяха. Не че бяха бедни преди, но това, което се случваше, беше нечувано. Колев беше вкарал Стоян във фирма, която се занимаваше с международна търговска дейност.

Той се беше разхубавил, отслабнал бе още повече, нямаше и следа от грубия и опасен външен вид от миналото. Той се появяваше само в моментите, когато Лола му вдигаше дежурния скандал при поредното прибиране в ранните сутрешни часове. Скандалите вече не бяха толкова заради поведението му, колкото затова, че тя не можеше да спи спокойно, докато го нямаше.

Когато безсънието от очакването на мъжа й стана хронично, Лола започна да пие приспивателни, само и само да не е будна, когато той се появеше. Живееше в постоянна лека мъгла благодарение на всекидневното хапче лексотан. Поне едно. Искаше, когато той си ляга до нея, тялото й да е студено като труп. Ледено, полумъртво, с нищо несъблазняващо го. Но за него такова тяло не съществуваше. Сексуалната му енергия беше като на звяр, който я яхаше по което и да било време, и докато не изразходеше и малкото останал тестостерон за денонощието, всяко същество с дупка между краката вършеше работа.

А той изпитваше садистична наслада от празния син поглед, който го гледаше студено отдолу. Беше я победил. Тя, ученическият му блян, недостижимата принцеса, беше негова и на никой друг. И нямаше къде да мърда. Само оставаше да му роди дете и животът му щеше да е перфектен. И това щеше да стане, нямаше къде да ходи.

Понякога Лола изпитваше мазохистично удоволствие от пътя, извървян от мъжа й. Ставаше все по-влиятелен, макар и много млад, знаеше какво иска и как да го постигне и това я задържаше към него повече от всякакви заплахи. А те не липсваха. Свикна и с тях. Гонеше усърдно от главата си мисълта, че е свикнала с всичко. На практика нямаше нещо неприятно, което да не беше приела като „нормално“ за семейството си. Така или иначе, почти всички мъже от обкръжението им изневеряваха на съпругите си, той поне беше хубав и все по-богат. Само не искаше да мисли за дете от него, а знаеше, че ако иска да не я зареже, ще трябва да роди. Дотам бяха стигнали нещата. Все по-често й казваше, че трябва да спре противозачатъчните, защото има много кандидатки, които веднага биха се настанили в портфейла му. Мисълта, че ще роди дете, особено пък момче, което ще прилича на него, я ужасяваше повече от всякога.

Един ден не можа да намери хапчетата си. Разрови всички чанти, обърна възглавниците на дивана, нямаше ги.

- Не ги търси. Изхвърлих ги.

Не беше чула кога Стоян се беше прибрал и застанал на вратата, я наблюдаваше усмихнато. С горещата нежност на опасния си поглед.

- Моля?!

Не повиши глас, знаеше, че това няма да доведе до нищо добро. Той отиде до нея и я прегърна, заравяйки лице в косата й. Устните му се плъзнаха съблазнително по врата й. Нямаше смисъл да се дърпа и изчака мълчаливо.

- Време е, мойто момиче, Стефчо вече е голям, иска братче... Трябва да му го дадем.

В този момент влязоха Маруся и Колев, които бяха взели Стефан от училище. Учеше се добре, баща му му помагаше по математика, а майка му по български. Току-що беше започнал първи клас и беше изключително щастлив, че чете по-добре от всички. Лола трябваше моментално да отклони вниманието на мъжа си. Въпросът с евентуалното й забременяване не можеше да се обсъжда пред тях.