Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

Защо беше тъжна, по дяволите? Колев знаеше, че Стоян й изневерява под път и над път, дори беше изчукал секретарката му, но какво от това? Прибираше се при нея, знаеше си цената, държеше се мъжки с нея. Ако не беше той, сега щеше да се въргаля впиянчена в леглата на разни артисти и интелектуалци. А той имаше планове за зет си, трябваше да осигурят перфектно бъдеще за малкия. Когато другаря Живков разрешеше фирмите, както се очакваше да стане, той щеше да го направи шеф на фирма.

Партията вече имаше доверие в способностите на Стоян Велев. Виждаха в него хитър и ловък потенциален голям играч. Разбираше от пари. Беше си създал контакти и с хора от службите. Те знаеха, че ако се наложи, ще могат да разчитат на него. Но това, разбира се, Лола не го подозираше. Според Колев тя беше толкова глезена и лигава, че го възприемаше само като един мъж, който й бяга, и не можеше да види по-далече от носа си. Нямаше да й позволи да развали семейството, което той лично беше създал. Това просто нямаше как да се случи.

Въпреки че Колев напълно беше прекратил кореспонденцията между Стефан Карамихов и Лола, тя беше научила за работата му за радио „Свободна Европа“. Разбра защо Орлин беше спрял да й дава писма. Започна отново да ходи в апартамента на баба си и баща си. Там се спасяваше от цялата свинщина, в която живееше. Всичко около нея беше чисто и елегантно, а същевременно - кочина. Имаха едно старо немско радио. Въпреки заглушаването от службите, понякога Лола успяваше да чуе откъслечно гласа на баща си.

Когато го чу за пръв път, плака дълго. Излизаше от къщи за работа, но не отиваше в телевизията, а изчезваше в мълчанието на потъналия в прах, паяжини и горчиви спомени апартамент. Гласът на баща й и малкото, което успяваше да разбере от накъсаните от заглушителите негови разкази за България, я караха да се чувства по-самотна от Малкия принц на някоя чужда планета. Имаше нужда от неговата роза, от някакво цвете, нещо живо и истинско. Големите мечти за любов и семейство бяха погребани, а в края на деня трябваше да се прибере и да легне в едно легло с мъж, който не я обичаше. За него тя беше две неща - възможност за кариера и поредното тяло, с което задоволяваше маниашкия си сексуален апетит.

Миналото като че ли никога не се беше случвало. Никога не беше живяла във Франция, никога не се беше чувствала щастлива и истинска, както живееха хората в свободния свят, никога любимите й хора не бяха съществували. Всичко, което можеше да докосне или види с очите си, беше лъжа и лицемерие. Липса на бъдеще. То щеше да е завинаги същото като настоящето. Нямаше смисъл да се развежда. Тогава вече никой нямаше да я погледне, а и Колев нямаше да го позволи. Всякакви мечти за развод бяха нелепи.

Все пак нещо обнадеждаващо се случваше, макар и извън България. От една година руснаците имаха нов генерален секретар на КПСС - Михаил Горбачов, който беше много различен от предишните. По руската телевизия вървяха публицистични предавания, в които за пръв път се появяваше критика към строя. Строят, който до този момент беше недосегаем. Докато в България Тодор Живков и хората му насилствено бяха отнели имената на българските турци, СССР изглеждаше като място за все по-свободомислещи хора.

Лола беше така потънала в нещастието си, че политическите събития минаваха край нея като чужд сън, в който тя не участваше. Страхуваше се само от едно - Колев да не посегне на баща й така, както бяха убили Георги Марков. Страховете й бяха основателни. Министърът на външните работи се беше опитал отново да убеди генерал Везенков, но изглежда, че светът наистина отиваше към някакъв нов ред, защото на генерала изобщо не му пукаше, че Карамихов плюе България по западното радио.

- Орлине, не се занимавай с глупости. Животът ти с Маря е перфектен. А чувам, че и зетят, и малкият ти носят радост, забрави го тоя. Няма никаква важна информация, той е никой, само си плямпа по радиото... По-голямата опасност идва от другаде, отвътре. Не знам какво правят съветските другари, но там се случва нещо. Дано да не ни разбутат и тук...

И така Колев се раздели завинаги с мечтата си Карамихов да бъде физически унищожен. Но Лола нямаше как да знае това и живееше в ежедневен страх, че някой ден ще научи за смъртта на баща си. Страх, за който нямаше право да говори. Стоян избягваше всякакви разговори с нея на тема бащата невъзвращенец. Това не го интересуваше, нито му беше от полза. Млъкваше и сменяше темата. Веднъж беше казал, че колкото и да я обича, смята баща й за предател.