Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

- Да поговорим, когато си отидат нашите... - прошепна нежно в ухото му.

Той я пусна от прегръдката си, но ръката му остана плътно около рамото й. Целуна я по главата, след което гушна Стефан. Кой можеше да се съмнява, че бяха перфектното, влюбено семейство.

- Стефчо, кажи на мама, че искаш братче! Нали така ми каза оня ден?

- Да! Искам, искам, искам, мамо! Ще имам с кой да си играя! - Стефан погледна майка си със светнали очи.

- Ето, виждаш ли? Толкова ще е хубаво... - Стоян прошепна нежно в ухото й.

Маруся и Колев се настаниха на дивана, явно нямаха намерение да си ходят. Веднага разбра. Те знаеха. Това беше обсада. Щяха да я накарат да роди дете. Нямаше измъкване този път.

- Лола, мила, седни да поговорим...

И Лола седна. Нямаше смисъл да вдига скандали, да крещи, да плаче, да се тръшка. Беше решено. Единственото, което можеше да направи, беше да не си създава неприятности. И да гледа студено. Единственото, което не можеха да я принудят, беше да ги обича.

Имаше всичко. Детето й щеше да е осигурено, както малко деца в България. Времената се бяха сменили, щяха да го изпратят да учи в Лондон, Париж или Берлин, както вече изпращаха синовете и дъщерите на разни апаратчици, а и на шофьорите си, за да си осигурят приемственост. Имаше жена, която щеше да го гледа, едно бебе нямаше да наруши с нищо светския им живот. Всичко това мина през главата й за секунди и разбра, че постепенно се е превърнала в майка си. В нея не беше останало нищо от баща й. Беше я срам от себе си.

Усмихна се широко и мило, толкова мило, колкото й се усмихваха те. Но не скри иронията си. Никой не можеше да й забрани да е иронична.

- Да, прав си, любов моя, време е, вече съм стара, на цели двайсет и седем години. Прави сте. Стояне, обичам те... - обърна се към него с най-топлата си и любовна усмивка.

Бяха леко изненадани от нетипичната й реакция - хем беше иронична както винаги, хем не съвсем. Загледаха я за миг в недоумение. Стоян обаче нямаше проблем нито с иронията й, нито с липсата на такава. Обърна я към себе си и я целуна страстно в устата. Докато я целуваше, я гледаше в очите. Очите му се смееха на свой ред иронично или поне така се стори на Лола. Иронията ти срещу иронията ми. Око за око, зъб за зъб.

- Страшно се радваме, че и ти така мислиш, Лоли, браво, миличко! Знаеш колко ще се радваме на бебенце!

Колев стана и изтегли възторжената си съпруга от дивана.

- Само така! Така ви искам! Хайде да се махаме, че младите имат работа! - И намигна на излизане.

- Стефчо, да вървим оттатък, че мама и татко ще излизат тази вечер... - Маруся помъкна противящия се Стефчо към тяхната част от апартамента.

Много скоро след това Лола забременя.

Беше втори месец бременна, когато се случи неочакваното. Обществото се взриви, докато тя разсъждаваше върху последиците от плода в корема й. Бременността беше огромен и заробващ я компромис, за който предпочиташе да не мисли, но не успяваше да контролира някакво ново, различно чувство за обреченост. Обреченост, в която имаше надежда. Интересното беше, че при тази бременност не беше изпитала онзи контакт с плода в нея, който беше усетила, когато беше бременна със Стефчо.

Извън тялото й и дома й в София се случваха извънредни събития. Арестуваха и биеха разбунтували се срещу режима на Живков хора в градинката на „Кристал“, във въздуха витаеше нещо хем страшно, хем ново и възбуждащо, поне за нея. Не смееше да мисли какво можеше да означават тези събития. Всеки ден беше дълъг като вечност и никой не знаеше какво точно ще се случи до края му. Тя си беше наложила поведение на пълно мълчание и безразличие. Истината беше, че не изпитваше нищо, нито радост, нито реална надежда. Нямаше как да ходи да слуша баща си по „Свободна Европа“, защото Стоян следеше къде излиза и с кого се среща. Като всеки изключително промискуитетен човек, той беше непоносимо ревнив.

Лола не биваше да показва каквито и да било емоции, особено пред Колев. Той се прибираше късно през нощта, беше постоянно мрачен, сприхав и почти беше спрял да говори. Беше казал само че нещата не вървят на добре. Перестройката на Горбачов беше дошла и в България. Говореха си със Стоян с часове в кабинета му, двамата изглеждаха напрегнати и недоспали. Съпругът й също почти не се прибираше. Държеше се отвратително. Тя изказа съчувствие за неин познат, който беше видяла заклещен от куки на „Раковска“. Отговори на коментара й, че това са боклуци, които ще си получат заслуженото. Да си гледа бременността и да не си пъха носа там, където не й е работата.