Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Не, нищо не говори. Няма смисъл... Сега важното е, че ние с теб имаме работа, план за действие и огромни възможности. Неподозирано големи. А ти... всяко чудо за три дни, ще си намериш друга жена, която ще иска да има деца от теб, а не като тази... - Довърши мисълта си в главата си с „курва“, но се сдържа. - Дай сега да мислим как ще правим бизнес, защото това е бъдещето на държавата, а и нашето. Нямаме време за губене в емоции, за да не ни се изплъзне граденото с години. Не съм си рискувал живота, за да попадне в ръцете на врага... Може и да има разчистване на сметки, може и до кръв да се стигне и ако изпуснем контрола, аз ще съм един от първите обесени на площада. Знам как става...

И така Орлин Колев и свръхприспособимият му зет се разбраха перфектно да градят живота нов по новите правила, докато улиците денонощно се пълнеха с опиянени от неочакваната свобода хора. Никой дори и в най-смелите си мечти не си беше представял, че това ще се случи.

Изведнъж се появи ярък контраст - еуфорично щастливи лица срещу едни други хора, мрачни и едва прикриващи страха от отмъщение. Властта беше сменена и страната беше разделена на две. На 9 септември изборът беше направен в полза на СССР и привържениците му в България, за сметка на Германия, а двайсет и пет години по-късно Америка победи напълно неочаквано. На практика Съветският съюз сам й поднесе победата.

Най-после Лола си позволи да се зарадва. Беше ясно, че събитията бяха необратими. Границите бяха отворени и всичко около нея се разви със светкавична бързина. Получи телеграма от баща си, в която пишеше в определен час да чака обаждането му на телефона вкъщи. Вкъщи отново стана вкъщи.

Беше започнала да прибира багажа си от апартамента на Колев, когато видя, че ако не тръгне веднага, ще закъснее за дългоочаквания разговор. Маруся стоеше на вратата и наблюдаваше трескавостта, с която дъщеря й хвърляше дрехите си в куфар, дори без да ги сгъва.

- Какво смяташ да правиш? Виждам, че се изнасяш, но премислила ли си добре?

Лола й отговори спокойно и мило. Страхът беше изчезнал като с магическа пръчка, а с него и необходимостта да се репчи на майка си.

- Мамо, ще говорим по-късно. Сега отивам вкъщи, защото татко ще ми се обади по телефона. Моля те да дойдеш след около два часа, за да говорим! - Грабна чантата си и профуча край нея. Нямаше време да мисли за чувствата на майка си. Беше го правила години наред, отново беше дошло нейното време с баща й.

Маруся прозвуча умолително:

- Няма на кого да оставя Стефчо, така че се прибери и ще говорим. Решението ти засяга не само теб, но и детето ти, а и Орлин, и мен. Все пак ние го отгледахме до голяма степен... А и не се знае накъде ще отидат нещата...

Обърна се към майка си и видя, че си бяха разменили местата. Сега тя се страхуваше. Страхуваше се за нея, за съпруга си, за внука си, за целия живот, който се изплъзваше от ръцете й. Пред тях беше пълната неизвестност. Или по-скоро беше ясно, че в някакъв момент щеше да има реванш. Колкото и да я успокояваше Колев, тя не беше глупава, беше й ясно, че всичко се беше срутило. Светът беше опасно нов.

Лола се върна от вратата. Майка й се беше състарила рязко за няколко дни. Пламъка в очите й го нямаше, кожата й като че ли изведнъж беше повяхнала, крайчетата на винаги закачливо полуусмихнатите й устни бяха се свлекли. Излъчваше горчивина. Но какво беше виновна тя за нейната горчивина? Беше потискала собствената си драма и я беше крила години наред, беше мълчала, беше търпяла, беше приела неща, които нямаше да си прости, че беше приела, но това беше игра на оцеляване. Не само психическо, а и физическо оцеляване. Беше изненадана от себе си как не беше умряла от алкохола и депресията, беше благодарна на инстинкта си за самосъхранение, който я беше предпазил от самоубийство, но и никога нямаше да забрави болката от компромисите. Където и да отидеше, каквато и свобода да изпиташе, тази болка винаги щеше да бъде с нея, за да й напомня, че няма нищо по-ценно от свободата.

Прегърна майка си. Много й беше тъжно за нея. Маруся се разплака в ръцете й.

- Мамо, сега наистина трябва да тръгвам. Всъщност недей да идваш, права си, трябва да говоря и с Орлин. А утре ще ми помогнеш да пренеса нещата на Стефчо вкъщи. Време е да заживее в истинския си дом.

Маруся понечи да каже нещо, но Лола само поклати глава, стисна я силно и тя замълча. Пусна я от прегръдката си и я целуна по главата.

- Каквото и да става, аз те обичам... Въпреки всичко. Просто старият живот приключи...