Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Беше направил добър избор с ризата и връзката, както винаги впрочем. Издърпа маншетите, прокара пръсти през добре оформената си коса и дори си намигна доволно в огледалото. Това пък що за простащина беше, напоследък намигаше. Онзи ден беше намигнал на жена си. Ядоса се малко, явно се беше поувлякъл по малката. Нищо, приятно е, цял живот се беше държал сериозно, и той имаше право на малко радост.

Какво ли беше измислила? И изобщо какво очакваше той от нея? Това беше абсурдно. Ако Маруся разбереше, щеше да му отреже главата. Не, не главата, а нещо друго. И без това живееше като светица с него. И какъв парадокс - всичко това да се промени благодарение на нейната дъщеря. Жесток парадокс, но той не можеше да контролира тялото си, то избираше на кого да реагира и на кого не. И явно това тяло, толкова дълго лишавано от любов, искаше да я получи точно от това момиче. Но Маруся не биваше да разбира в никакъв случай. И напълно забравената дума „любов“ отново се появи в главата му. Беше луд. Несъмнено това беше лудост.

Застана в средата на кабинета си объркан, за пръв път отново объркан по онзи безкрайно неудържим и щастлив начин, както когато беше желал Анастасия. Трябваше да се успокои. Пое дълбоко дъх няколко пъти. Лола беше бременна, слава богу, и нищо не можеше да се случи между тях. Но какво, ако тя си беше „паднала“ по него, както казваха младите? Усмивките й бяха станали различни, някак подканящи. И тогава се появи напълно налудничавата мисъл, че щяха да изчакат. Детето щеше да се роди скоро, а той съвсем щеше да откачи дотогава. И отново тази любов, да, това беше любов, можеше да му коства всичко. От Людмила Живкова беше слушал много за кармата, въпреки че не вярваше в подобни глупости. Но сега му се видя възможно да е бил дълбоко свързан с Карамихови в минал живот. Иначе нямаше обяснение за напълно обсебилото го непреодолимо желание да ги притежава.

Всичко щеше да е наред, нямаше да се издаде, Маря нищо нямаше да разбере. Между него и Лола щеше да има идеална, ненарушима тайна и идеална, ненарушима любов. Любовта, която никога не може да бъде извадена наяве, никой не подозира за нея и благодарение на която Лола щеше да е завинаги негова. Само тази любов можеше да бъде ненарушима.

Прииска му се да си удари шамар от срам заради романтичните глупости, които му минаваха през главата. Погледна часовника си. Беше 14:30, време беше да тръгва. По пътя щеше да й купи огромен букет розови рози, като за младо момиче. Не като букетите, които баща й беше й подарявал за рождените дни - червени рози като на някаква курва, а не на дъщеря.

Изхвърча от кабинета забързан като гимназист за първа среща с гадже.

- Другарю Колев, къде?! - озадачено скочи секретарката. - Имате среща с министъра на търговията в петнайсет часа...

- Кажи му, че ще му се обадя по-късно, налага ми се спешно да изляза... И ако се обади жена ми, кажи й, че съм на среща извън министерството.

Седеше като вкаменена в хола. На масата пред себе си беше сложила писмото от баба си. Изпи лексотана, който беше откраднала сутринта от чантата на майка си. Беше се облякла в бяло. Знаеше, че е красива с разпуснатите си дълги коси. Ръцете й бяха ледени, леко я втресе. Нямаше какво да губи. Всичко така или иначе беше загубено.

Подскочи от звъна на вратата. Стана да отвори, за момент сиря, извади под роклята си кръстчето на баба си и го целуна. Защо го правеше, при положение че не вярваше в Бог, какъв беше смисълът на този жест, който нямаше да я предпази от нищо? Все едно. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Усмихнат с най-чаровната си усмивка, Колев й поднесе разкошен букет от розови рози. Тя го взе, без да каже нищо, и мълчаливо го покани да влезе. Той спря до нея и я прегърна. Задържа я в прегръдката си и усети, че сърцето й бие много бързо. Притисна я до тялото си за секунда и веднага я пусна, за да прикрие тръпката. Желанието му беше като вълна, която нищо не можеше да спре. Обаче беше усетил, че е някак безжизнена, и беше леко изненадан. Тя изглеждаше много бледа и напрегната. Но как да изглежда в нейното състояние, пък и на тайна среща с него. Понякога забравяше, че беше само на двайсет години, почти дете.

Посочи му фотьойла срещу нея. Той седна на дивана обаче. Искаше да я накара да седне до него и да я прегърне.

Всичко зависеше от нея. А тя като че ли избягваше погледа му. Но и това беше нормално. Тя беше толкова млада, какво можеше да хареса в него, стария човек?!

- Ще ти прочета нещо.