Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Наказвам ТЕБ. Ти ще си много наказан, ако ти отнема мечтаното ти МОЕ дете. А на мен ми писна да живея. Писна ми от теб, от майка ми, от баща ми, от всички.

Кокалчетата на ръката й побеляха от стискането на пистолета, а кръвта се отдръпна от лицето на Колев. Пръстът й беше на косъм да разруши всичко, за което се беше борил цял живот. Луда!

- Мила, недей, моля те, като мое дете те моля, недей! Обещавам ти, че няма да искам да осиновявам детето, ще имаш пълна свобода да общуваш с баща ти чрез писма, само недей... Дори може да те пусна да отидеш при него.

Последното беше лъжа и Лола знаеше това. Но толкова искаше да е възможно, че въпреки нелепостта на обещанието му, изведнъж я обзе омаломощение. Всичките й сили се изпариха, почувства огромна умора и безнадеждност. Брадичката й затрепери и започна да преглъща сълзите си. Не искаше да плаче, а не можеше да се сдържи. Нямаше сили да убие нито него, нито себе си, нито никого. Решителността й я напусна, изместена от обикновено примирение, смесено с желание за живот. Лош, добър, подчинен, затворнически, какъвто и да е, но живот. Нямаше сили да умре. Всичко беше свършено.

- Защо... Орлине? Защо ме лъжеш, че ще ме пуснеш?

- Не те лъжа, обещавам ти!

- Лъжеш...

Ръката й отмаля, тя свали пистолета от слепоочието си и го сложи в скута си. Наведе очи и стоя така като че ли цяла вечност. Той не помръдна. Разбра, че ако изобщо е имало опасност, вече беше отминала. Колите по „Раковска“ свиреха с гуми на завоя, шумът от улицата нахлу обратно в хола, животът продължаваше, без изобщо да го интересува малката им тъпа драма.

Седяха един срещу друг. Колев несигурен дали тя все пак няма изведнъж да вдигне пистолета и да си пръсне мозъка, а тя осъзнала, че не може да го направи. Лола остави пистолета на масата и се облегна назад. Овладя се, самообладанието й се върна. Не можеше да си позволи да изглежда слаба пред него. Въздъхна уморено и го погледна с познатото му студено безразличие.

Наистина беше силна. Колев се възхити на диапазона на емоции, които беше разиграла пред очите му, за да се върне там, откъдето беше тръгнала. Самоконтрол и хлад. Добрата, стара малка курва.

- Добре. Не ти вярвам, но няма проблем. Лъжата е част от ежедневието ми. Прав си, безсмислено е да прекъсвам два живота заради гадняр като теб.

Спомни си, че ненапразно баба й повтаряше, че докато човек е жив, и надеждата е жива. Той й се усмихна насмешливо.

- Имаш ли някакви предложения как да живеем в бъдеще?

- Ето как... Ти и майка ми ще гледате детето, а аз... ще живея така, както живях преди. Вече всичко ми е все едно. Но няма да подпиша документи за осиновяване. Това е единственото, което няма да направя. Сега си върви и ме остави на мира.

- Нали ще ми дадеш пистолета? - меко попита Колев.

Тя вдигна очи и го погледна пак с налудния си поглед.

Вече знаеше, че той все пак се страхува от нещо.

- Никога няма да ти дам оръжието на дядо ми. Аз те мразя, както мразя всичко тук, мразя живота в България, мразя лъжите ти, мразя лицемерните ти отношения с майка ми, мразя дома ти, мразя да те виждам, да говоря с теб, да дишаме един въздух, но някой ден ТИ ще си слабият. Сега ме остави на мира.

Грабна пистолета, скочи почти бодро от фотьойла и тръгна към вратата. Отвори я и зачака той да си тръгне. Докато минаваше край нея, Колев й се усмихна.

- Какъв цирк, какво нещо, браво, миличка. Довечера те чакам у нас... Нищо няма да казвам на майка ти.

- Кажи й, все ми е тая...

Тресна вратата след него, легна в леглото на баба си и захлупи главата си с възглавницата й. Беше прав. Всичко беше напълно безсмислено. И всъщност изобщо не беше имала намерение да го убива или да се самоубива. Искаше Колев да разбере съвсем ясно, че тя знае кой е той. Нищо че е малка.

Стана и прибра писмото и пистолета на тавана. Нямаше да е приятно да живее в апартамента на Колев, но всичко случило се потвърди, че няма никакъв друг избор. Единственото, на което се надяваше, беше той повече никога да не иска да си стават близки, нито пък ръката му да се задържа дълго на кръста й. За последното обаче не беше сигурна, че ще спре. Но вече и от това не й пукаше. Животът й беше станал абсолютно безсмислен.

Вечерта се събраха около масата, все едно че нищо не се беше случило. Маруся отбеляза, че и двамата изглеждат изморени, те вяло се съгласиха, обяснявайки умората си с бременност и работа. Колев нежно прегърна жена си и й благодари за любовта, с която беше направила вечерята. Беше по-мек от обикновено. Маруся малко се зачуди, но какво съмнително имаше в това, мъжът ти да е нежен към теб. Нищо. Отношенията им бяха перфектни и тя нямаше никакви намерения да ги разваля с мисли за писмото на Анастасия. Карамиховата зараза трябваше да бъде изолирана веднъж завинаги.