Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Тази мисъл изненадващо го депресира. Не толкова, че Лола щеше да си намери мъж, а че нямаше да остане в дома му. Хем искаше да я няма, хем се беше пристрастил към наблюдението върху това налудничаво момиче, с което той нямаше нищо общо, освен едно мъртво минало. По-различни не можеха и да бъдат. Добре, че беше Маря. Тя беше един път, злато. Личеше си доброто възпитание на хора със здрав, народен произход. Винаги гледаше напред, усмихната, работлива, не се щадеше, знаеше какво може и какво не. Нямаше друг избор, освен да изтърпи курвето заради нея. А ако то пак започнеше със старите си номера, отпреди да забременее, щеше да я разкара да си живее в нейния апартамент. Маря искаше да го продава, но това не беше добра идея. Лола можеше да бъде разкарана там.

А малкият трябваше да расте в здрава среда, без никакви лоши влияния. Достатъчен му беше генът на Карамихови. Така всички щяха да са щастливи и детето щеше да расте спокойно. Голяма работа, като не даваше да го осинови, то така или иначе щеше да го мисли за баща, а и Маруся щеше да наследи имотите му.

Мисълта, че ако се случеше нещо с нея, Лола щеше да разполага с неговата собственост до пълнолетието на сина си, беше крайно неприятна. Но засега това беше ситуацията. Най-важното беше детето да се роди живо и здраво и тя да намери мъж, който да я вкара в релси. Може би той трябваше да се намеси. Да помисли за някой, подходящ за нея. Силен, безкомпромисен, дори малко жесток. Трябваше й здрава ръка.

Гледаше я как рови в чинията с отсъстващо изражение и му идваше да й обърше един шамар. Как си личи, че някой не е бит като малък. Когато баща му умря, той беше най-щастливото дете на света. Никога нямаше да забрави как сваляше колана и започваше да го налага за щяло и не щяло. Колкото и бързо да бягаше, дългите крака на баща му го настигаха с два скока. Ако крещеше от болка, коланът удряше още по-силно, затова мълчеше и хлипаше безгласно, сълзите течаха по лицето му, а виковете се криеха в стомаха му. После майка му тайно го прегръщаше, за да не види баща му. И той заспиваше с мечтата някой ден виковете да излязат от стомаха му.

Затова пък сега имаше дисциплина. И контрол. Над всичко и всички.

Два месеца по-късно

Пиронът потъваше все по-дълбоко в дланта й, премина с рязко хрущене през тънките кости и тя изкрещя от болка. Крясъкът й се смеси със сълзите, които извираха от очите й, със сополите от носа й, със слюнката от устата й, всичко се превърна в поток от човешка слуз, която я задави. Гърлото й се стегна от паника, не можеше да си поеме дъх. Човекът без лице се отдръпна от нея и застана отстрани, наслаждавайки се безмълвно на гледката. Нямаше очи, но я виждаше. Нямаше уши, но я чуваше.

Дървото, за което беше закована за едната си ръка, беше огромно и напълно изсъхнало. Сивата му кора беше мъртва и напукана. Всички клони бяха изсечени, дори и най-горните. Всякакъв живот в него беше приключил. От останалите мъртви израстъци канеше кръв на малки като сълзи капки. Нещо или някой, завинаги заключен в дървото, плачеше.

Човекът без лице не помръдваше. Стоеше и я гледаше. Ръцете му, груби, мускулести и силни, бяха отпуснати като след току-що свършена тежка работа. Едната държеше сърп, другата чук.

Кръвта от отсечените клони я обливаше и все повече й пречеше да вижда, а тя знаеше, че след като я е заковал, щеше да й отреже главата със сърпа. Така, както се косеше сено, с едър, силен замах на огромните му ръце, щеше да пререже гърлото й до гръбнака и да я прекърши.

„Аааааааааааааааааааааа!“ се изтръгна от устата й и се понесе по празните докъдето стигне поглед, сиви поля, покрити с тънка, нежна пепел. Пепелта погълна звука и си спомни за огъня.

Нямаше кой да я чуе. Нямаше кой да я спаси. Тя и той бяха останали сами на планетата. Небето беше стегнало земята с оловна хватка, от пепелта стърчаха кости на птици, животни и хора. Облаците бяха квадратни въздушни кубове, зад които може би имаше живот. Може би зад тях имаше някакво запазило се от разрухата небе, може би слънцето все пак съществуваше за останалата част от Вселената. Ако нея изобщо я имаше.

Изведнъж видя в далечината малки бели точки. Сърцето й заби лудо. Ударите му отекнаха като тътен на тъпан в глухата тишина. Човекът без лице веднага забеляза разширените й зеници и в момента, в който отвори уста отново да извика, се хвърли към нея и я запуши с шепа едра, суха пръст. Пръстта започна да пълни гърлото й, а белите точки се увеличаваха и тя изпита ужас, че няма да доживее спасението, защото те бяха точно това, а тя се задушаваше. Идваха да я спасят! Сърцето й биеше лудо, все по-трудно му беше да се справи с липсата на кислород, но те бяха вече съвсем близо.