Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Бяха непреклонни. Трябваше да влезе в Правителствена болница за месец, за да може плодът да навакса растежа си под лекарските грижи. Взе най-необходимото и придружена от майка си, се качи в „катафалката“ на Колев. Вече не я болеше. Чувстваше се мъртва. Как можеше един мъртъв човек да роди нещо? Явно можеше. Беше й жал за детето й. То растеше в тъжното й безнадеждно тяло, без да знае какво го очаква. Живот в златна клетка. Но не можеше да мисли за него, а и все още не можеше да си го представи, колкото и силни да ставаха ритниците му.

Настаниха я в самостоятелна стая с изглед към парка. Всичко светеше от чистота, обслужването беше перфектно, храната беше подбрана от първите диетолози на Републиката. Колев се беше консултирал дори с готвача на Тодор Живков и с най-добрите специалисти по хранене и дневното меню на Лола беше перфектно за плода в корема й. Сутрин в 7 и вечер в 18 часа сестрите идваха да я сложат на системи с глюкоза. Два пъти на ден в продължение на цял месец в тялото й се изливаха по две банки от захранващата течност. Вените на ръцете й от свивката при лакътя до пръстите бяха така надупчени, че бяха започнали да забиват игли във вените по глезените и стъпалата й. Освен тях, всеки ден пиеше огромното количество от трийсет протеинови таблетки, които се даваха на източногерманските атлети преди състезания. Разбира се, този протеин не се продаваше по аптеките, той беше доставен специално за нея благодарение на връзките на Колев.

Всяка сутрин светването на лампите за визитация й причиняваше сърдечни спазми, но не от тези, които се хващаха със слушалка или електрокардиограма, а спазми от тъпа болка на душата, за която нямаше лекарство. Всъщност имаше - любов, - но то не се продаваше в аптеките, нито можеше да бъде доставено с връзки от чужбина.

В болницата винаги беше съвсем тихо, лекарите и малобройните важни пациенти се разхождаха като призраци по излъскания мрамор. Паркът с изглед към Витоша беше изключително добре поддържан, басейнът винаги с идеалната температура, сестрите облечени в перфектно изгладени престилки, винаги бяха мили и усмихнати. Тези усмивки бяха приятни, при всяко положение бяха за предпочитане пред намръщените, понякога откровено лоши погледи на сестрите от обикновените болници, но това беше малка утеха за Лола.

Имаше свиждане всеки ден между 16 и 18 часа и тогава всеки можеше да посети привилегирования си болен близък, но Лола нямаше никакви посетители. Никой от колегите й, нито от приятелите й не се появи за целия месец. Всичко случило се с нея беше отворило пропаст, която я разделяше и напълно я изолираше от външния свят, а и вероятно това, че се намираше в Правителствена болница, ги спираше. Беше на светлинни години разстояние от света, в който имаше живот. Там хората бяха заедно, живееха щастливо в домовете си, празнуваха празниците си с приятели, ходеха на театър и кино, на екскурзии и почивка, разговаряха за книги, изкуство или това, което ги интересува. Младите се събираха и разделяха, старите одумваха младите, имаха си домашни животни, кучета и котки, които разхождаха, изобщо живееха. Лола беше жив мъртвец, затворен в пирамидата на привилегирования живот, осигурен от Орлин Колев. Дори не беше птичка в златна клетка. Птичките пеят, а тя имаше чувството, че е забравила звука на гласа си, защото нямаше с кого да говори.

Маруся виждаше, че дъщеря й е силно депресирана, и полагаше големи усилия да облекчи положението й с малки подаръци, книги, списания и новини от външния свят. Лола я чакаше с нетърпение, но и с примирена досада. Тя беше майка й и нищо повече. Жената, която правеше всевъзможни компромиси в името на семейството и личния си успех. Естествено, че я обичаше, но тази обич беше с определени параметри и възможности. Срещу нея винаги стоеше Колев, който, макар и негласно, определяше параметрите. А те бяха ограничени. Маруся можеше да обича дъщеря си, но когато интересите на дъщеря й не съвпадаха с интересите на блестящото семейство, обичта трябваше да отстъпи място на конструктивните съображения. И така дните се нижеха във фалшива радост от поредната „интересна“ новина отвън. Интересни новини нямаше.

Лола се чувстваше като изстреляното в Космоса куче Лайка, което трябваше да докаже някакъв научен експеримент. И няколко часа след изстрелването беше умряло от стреса от полета. Тя нямаше да умре, но също беше част от експеримент - как се напомпва човешки ембрион до приемливи размери, за да се роди достоен и здрав наследник на Орлин Колев.