Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Изведнъж Човекът без лице изчезна и пред нея застана усмихнат професор Каназирев с две невероятно красиви медицински сестри. Не бяха хора, а човекоподобни роботи, които щяха да изродят бебето й. Русите им прави коси се вееха призрачно, сините им очи бяха огромни и влажни, устните им начервени в кървавочервено. Каназирев извади от джоба си носна кърпа с инициали „ОК“ и избърса лицето й. Когато видя, че устата й е пълна с пръст, бръкна в нея и започна да я чисти. Лола успя да си поеме дъх, докато дългите му като пипала пръсти на гинеколог ловко изваждаха от устната й кухина и последните прашинки земя.

Почувства огромно щастие, сега щяха да измъкнат гвоздея от ръката й и да я махнат от това мъртво дърво. Всичко щеше да се оправи. Каназирев обаче запретна ръкав на дясната си ръка, щракна с пръсти с лявата, едната сестра робот моментално нахлузи върху нея гумена ръкавица, а другата донесе големи лъскави метални щипки. Той кимна с глава и двете се приближиха до Лола, едната хвана горната й челюст, а другата долната и задърпаха. Тя се опита да крещи, но гласът й беше изчезнал. Челюстта я болеше, кожата при сгънките на устата й се разкъса. Каназирев бръкна с щипката през гърлото, дълбоко в нея. Дълго рови във вътрешностите й и най-накрая извади миниатюрен ембрион на не повече от два месеца. Лола се разплака неудържимо - той беше убил детето й. Той й се усмихна ласкаво и се обърна към сестрите роботи.

- Виждате ли? Не се храни достатъчно добре и детето не расте. Ние не можем да позволим това.

Те закимаха в синхрон, а той завря ембриона обратно в тялото й.

Изведнъж се озова пред огромна трапеза, отрупана с всевъзможни ястия. Печени агнета и прасета й се усмихваха с лимони в устите. От двете й страни седяха сестрите роботи, а срещу нея беше Орлин Колев. Стана от мястото си, обиколи гигантската маса и стигна до нея. Застана зад стола й и я хвана за гърдите. Започна да ги масажира много нежно. Хвана зърната им. Сестрите роботи отново отвориха устата й и започнаха да я тъпчат, късайки големи късове месо от прасетата и агнетата, докато ръцете му си играеха с тялото й.

- Лола... - прошепна Колев в ухото й. - Събуди се, моето момиче...

Отвори очи. Над нея беше надвесен професор Каназирев, а около него беше екипът му. Сърцето й биеше силно, не можеше да се измъкне от съня си.

- Добре, виждам, че тази сутрин ти е малко трудно да се събудиш, ще мина пак след петнайсет минути...

Каназирев излезе и тя затвори обратно очи. Сънят й беше ужасен, но беше само сън, докато денят, който й предстоеше, беше напълно реален. Сестрата сложи закуската на таблата пред нея, повдигайки възглавниците й така, че да е полуседнала. Извара, варено яйце, парче бяло сирене, кашкавал, конфитюр от боровинки, шунка, малко масло, препечен хляб. Балансирана закуска, която трябваше да допринесе за правилното развитие на детето й.

Беше ревала, крещяла, молила, заплашвала, но нищо не смили сърцето на майка й и Колев. След събитията около писмото на баба й беше почти напълно престанала да се храни. Кръговете под очите й бяха станали огромни, краката слаби като клечки, а над тях стърчеше малко коремче, което нямаше от какво да стане по-голямо.

Обеща, че ще започне да яде, сърцераздирателно ги моли да не я вкарват в болница, но и двамата бяха непреклонни. Знаеше, че са прави и че ако искаше да има здраво дете, трябваше да яде, но просто не можеше. Не й се живееше. Нямаше абсолютно никакъв смисъл от живота й. Беше като крава за разплод, която сама по себе си нямаше никакво значение. Беше важен само нейният плод. Той беше „награда“ за майка й и Колев, който продължаваше да я гледа като мъж, когато Маруся не беше наоколо. Беше се примирил с ненавременните ерекции около все по-бременната Лола и не им обръщаше внимание. Нямаше нищо по-важно от това внучето да се роди здраво.

Почти не си говореха, тя стоеше с часове и дни затворена в стаята си само и само да не е около него, но когато беше неизбежно, разменяха дежурните реплики. Понякога той като че ли не можеше да се сдържи да не я докосне и оправяше кичур от косата й или наместваше златната верижка със златна турска пендара на нея, която й беше подарил и задължил да носи. Лола си казваше, че е свикнала, но никога нямаше да свикне, защото знаеше какво стои зад тези жестове - онова, което майка й беше игнорирала напълно, все едно че никога не беше чела писмото на Анастасия и все едно че Лола никога не й беше казвала за чувствата на Колев към нея.

И любовта между съпрузите цъфтеше. Бяха зашеметяваща двойка, която впечатляваше цяла София. Не по-малко блестяща от двойката Маруся и Стефан, но с едно важно допълнение - имаха власт, пари, привилегии и блясък. Само Лола разваляше перфектната картина.