Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Не, нямате.

Маруся на секундата разбра усмивката й и си наложи да не се меси. Нищо да не казва. Да не реагира. Всичко й се изясни. Дъщеря й напук флиртуваше с мъжа й. Не, това бяха глупости. Господи, съвсем вече се беше побъркала покрай Лола. Нито тя флиртуваше с Орлин, нито той имаше нещо към нея. Държеше се с нея нежно като със собствено дете, а Лола изпълняваше това, което Маруся я беше накарала да прави. И все пак това, че той изобщо не реагира на безцеремонния й тон, беше леко странно.

- Добре, детето е твое, ти решаваш, разбира се. Но трябва все пак да обсъдим някои неща.

- Разбира се, че ще ги обсъдим, но крайното решение ще е мое.

Обзе я огромно и напълно лъжливо спокойствие. През нощта Лола изпадна в тежка депресия. Не можа да спи заради жегата, бременността, писмата, миналото на баба й, погледите на Колев, отказа на майка й да застане на нейна страна, разговорите за името. Просто нямаше причина, заради която да има добър и спокоен сън. Не можеше да се бави. Трябваше да действа по най-бързия начин, иначе щеше да полудее. Имаше план. Отчаян, но план.

На следващия ден отиде в апартамента на „Крум“ и свали пистолета от тавана. Сложи го на камината в хола. Седна на фотьойла до телефона и посегна към слушалката. Сърцето й биеше с всички сили от страх. Трябваше да приключи по-скоро, беше безсмислено да продължават да си играят на котка и мишка. Нямаше илюзии, че на пръв поглед, той беше несравнимо по-силният, но вторият поглед, решаващият, всъщност беше неин. Взе слушалката и набра номера.

- Ало, бихте ли ме свързали с кабинета на Орлин Колев?

- За кой да му предам?

- Лилия Карамихова.

- О, здравейте, другарко Карамихова! Ей сега...

Секретарката сервилничеше, а Лола премести слушалката в другата си ръка, защото се навлажни. Избърса потта в роклята си. Отпи глътка вода от чашата, която беше сложила предвидливо до себе си. Устата й така беше пресъхнала, че й беше трудно да преглъща, а трябваше да говори.

- Лола! Какво става, моето момиче? Да не се е случило нещо?

Плътният глас на Колев звучеше сърдечно и загрижено. Лола се мобилизира, изправи рамене, пое си дълбоко дъх и заговори с най-нежния си, крехък и беззащитен тон:

- Не, не! Не се притеснявай, всичко е наред... Имам нужда да говоря с теб.

- Добре, довечера след вечеря...

- Не, не искам вкъщи... и не искам пред майка ми.

„Каза „вкъщи“, помисли си Колев, „това е чудесно... И не пред Маруся...“

- Да отидем в Руския, но ще трябва да поканим майка ти след разговора...

- Не искам майка ми да знае, моля те, не й казвай! Ела у нас на „Крум“!

Колев се озадачи, но му стана приятно, че тя иска да сподели с него тайната си. Отново почувства познатата топлина. Сами с Лола в онова отвратително място - апартамента на Карамихови. Но двамата. Сами. Погледна си часовника.

- Мога да дойда в петнайсет часа, става ли?

- Да, заповядай! Само, моля те, обещай, че няма да казваш на мама!

- Обещавам, мила, не се притеснявай. Ще ти донеса изненада. Нещо трябва ли ти?

От другата страна настъпи кратко мълчание. Последва тих, почти шепнещ отговор.

- Не, нищо не ми трябва... Само ти...

Колев преглътна и сърцето му заби като на ученик пред първа среща с момиче. Беше ли възможно? Глупости, сигурно пак някакви прищевки на малката. Но какъв беше този нежен тон, който погали ухото му. Искаше да я слуша да му говори така тихо непрекъснато.

Скочи от стола и отиде в тоалетната. Огледа се в огледалото, изглеждаше повече от добре за своите шейсет и пет години, косата му не беше побеляла, само беше прошарена и най-важното - имаше си я всичката, за разлика от приятелите му, които бяха масово оплешивели. Нямаше и шкембе, докато те се бяха разплули до неузнаваемост от постоянните софри. Това, разбира се, не им пречеше до един да имат любовници, и то поне трийсет години по-млади от тях. Той не беше като приятелите си, не се занимаваше с боклуци, нито участваше в пиянствата. Обичаше хубавия алкохол, но никога не се напиваше. Мисълта за загуба на контрол му беше много неприятна. Трябваше винаги да бъде с акъла си. И да контролира всяка ситуация.

Приближи лице до огледалото. Погледът му беше бистър. Изплакна уста с малко паста за зъби, която винаги носеше в чантата си. Не можеше да понася някой да му говори с лош дъх, затова често се жабуреше, за да чувства поне своя ароматен. Това също го беше научил от Запада. Караше бръснаря да подстригва космите в носа му, както и веждите му, а не да изглежда като току-що излязъл от гората, като съотрядниците си. Толкова време мина, издигнаха се, получиха огромни възможности и не се научиха да изглеждат като цивилизовани мъже.