Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Маруся подаде ръка на дъщеря си, която се подчини и се изправи с мъка. Извади от чантата си блистер и хапче от него и го даде на Лола.

- Ето... След малко ще се почувстваш много по-добре. Аз ще отида до министерството и ще се прибера. Ако искаш, можем после да излезем на разходка или каквото ти се прави.

Лола кимна с глава примирено. Майка й застана на вратата и дълго я гледа, без да каже нищо. Трябваше да помогне на детето си, а после щеше да мисли за себе си.

- Не може да се предаваш! Животът е битка. Може би това не успяхме да те научим и ти се събра много. И последно - тонът й стана строг, - забравям това, което ми каза за Орлин към теб. Знам, че беше казано от яд, и няма да го обсъждаме. Все едно че никога не си го казвала.

Гледаше дъщеря си изпитателно. Лола не реагира, погледът й беше все така отсъстващ.

- Обичам те и доскоро... А за писмото от баща ти ще ми разкажеш по-нататък. Честно казано, нямам желание да знам каквото и да било за него, особено сега. Трябваше да е тук, с теб, а не да гони свободата само за себе си. Съжалявам, че ще трябва да преглътнеш и тази горчива истина, миличко. И се надявам, че си благодарна на Орлин за жеста с писмото. Нали си даваш сметка, че ако не беше той...

Побеляла като платно от яд и отчаяние, Лола я прекъсна. Майка й или не разбираше, че на Лола всичко й беше ясно, или това нямаше никакво значение за нея.

- Мамо, престани! Давам си сметка за всичко, дори и за това, за което ти не си даваш сметка...

Маруся беше твърда обаче:

- Искам да знам дали си благодарила на Орлин. И пак ще му благодариш. Така ще получиш и други писма. Нали разбираш как работят нещата? Нали се разбрахме?

Дъщеря й я погледна унищожително. Нищо. Щеше да й мине. Времето лекува всичко. Орлин я обичаше и щеше да се грижи и за глупавото й дете. А тя трябваше да забрави, че е чела това отвратително писмо. Не беше въпрос на емоционални глезотии, а на оцеляване.

След като майка й си тръгна, Лола глътна лексотана и скри писмото там, откъдето го беше извадила - килерчето над банята. Върху плика с пистолета. В момента не можеше да мисли за нищо. Всякакви планове бяха безсмислени.

Напоследък Колев се прибираше в отлично настроение за вечеря. Дори жегата не му пречеше. Щеше да има внук, момче, което щеше да осмисли истински живота му. Притесняваше го само това, че бебето беше под нормата, но вече беше говорил с професора и се бяха уговорили другия месец, малко като се поразхлади, Лола да постъпи в Правителствена, където щяха да подсилят нея и малкия с венозно преливане на глюкоза. Щеше да изгуби месец лекции, но нямаше значение, и без това не беше наясно какво иска да учи, пък и да прави с живота си. Месец в болницата нямаше да й попречи на нищо. Щяха да кръстят бебето Владимир - хубаво славянско име. Нямаше начин да не е красиво - и Тенев, и Лола имаха добър ген. И сигурно щеше да е синеоко като тях, а и като него. Никой нямаше да се съмнява, че е негово внуче. А той трябваше да се погрижи да намери съпруг на малката. Беше престанал да я нарича „курва“ в мислите си. Усмихна се на себе си.

„Колко ни трябва на нас, мъжете, малко смирение и омекваме, дори нежни ставаме.“

Момичето беше прекрасно. Ръката му си спомни стройния й гръб, връщаше сладкия спомен от съня си за наедрелите й сочни гърди и студения й поглед и желанието пак го преряза в слабините. Негова, негова, негова... Вече беше почти негова.

Лола беше напълно омаломощена, нямаше изобщо да й се налага да лъже, че й е лошо. Беше й лошо, по-зле всъщност никога не се беше чувствала. Всеки път мислеше, че по-лошо не може да бъде, и всеки път съдбата я опровергаваше.

Колкото и да не беше изненадана от реакцията на майка си, въпреки че баба й я беше предупредила за нея, все пак имаше някаква макар и минимална надежда. Вече и с нея беше приключено. Не изпитваше болка, а притъпена мъка, подмолна тежест в слънчевия сплит. Майка й щеше да се съгласи на всичко, което Колев искаше от тях, това вече беше напълно ясно. Единственото, което можеше да предотврати сама, беше частичното осиновяване. В момента той беше престанал да говори за това, но тя беше сигурна, че няма лесно да се откаже.

Прибра нещата си и тръгна към дома на Колев. Вървеше по алеите на Парка на свободата, хората се разхождаха, влюбени двойки се целуваха, семейства гонеха току-що проходилите си деца, пенсионерите седяха по пейките с „Работническо дело“ на главата, за да се пазят от слънцето. От тенис корта се чуваше ритмичното тупкане на топките. Всичко изглеждаше нормално, дори щастливо. Не и за нея.