Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Нямам друг избор, освен да искам да знам какъв е полът на детето ми... - саркастично каза Лола.

- Хм, не знам защо мислиш така, ако искаш, няма да ти казвам...

- Не, не, давайте! Няма значение...

- Добре, щом няма значение...

Размърда уреда отново и се втренчи в екрана. Погледна я усмихнато.

- Готова ли си?

- Не! - стреснато извика Лола. Не искаше да знае. Край. Точка.

Каназирев пак се усмихна, но задържа уреда на корема й.

- Няма проблем. Погледай още малко, може пак да си смениш решението...

Не го слушаше, а гледаше малкия черен екран, който приличаше на странна графика, представляваща микрокосмоса в нея. Спомни си за един от любимите филми на баща й - „2001: Една одисея в Космоса“. Бяха го гледали заедно в Париж. Седмици след това бяха говорили за филма, зашеметени от изключителната му визия и от технологията, с която разполагаше вражеска Америка. А във филма нямаше нищо вражеско, защо беше забранен в България, Лола не разбираше. Още повече че книгата на Артър Кларк се продаваше по книжарниците.

Беше 1982 година и 2001-ва изглеждаше ужасно далече, след цели деветнайсет години. А тя не знаеше какво ще се случи с нея не след деветнайсет години, а утре. Пък и възможността да гледа този филм отново, беше минимална. Последният кадър беше незабравим. Показваше бебе ембрион малко преди да се роди от космическата или Божията утроба, които може би бяха едно и също. Лола не разбираше какво точно е мислил Стенли Кубрик, дали е бил атеист, или е вярвал в Бог и какво точно означаваше тази картина, но „звездното дете“ гледаше от екрана с огромни сини очи, които тя никога не забрави. Какви ли щяха да са очите на нейното дете? Сигурно като нейните, сиво-сини, или може би наситено сини като на Васил Тенев. Ако бяха като нейните, щеше да прилича на баща й, това щеше да е прекрасно, през погледа му щеше да я гледа нейният татко. И щеше да е ужасно тъжно. Все едно, сега имаше други проблеми. Не знаеше дали детето ще живее.

Майка й я очакваше със светнало лице пред кабинета. Лола я изгледа лошо, минавайки край нея.

- Какво става? Защо гледаш така?

- Не искам да знам какво ще е детето ми.

- Какви са тези глупости сега? - Маруся забърза да настигне дъщеря си.

- Когато се роди, всички ще знаете. Като че ли си знаела, когато си била бременна.

- Лола, държиш се отвратително!

Закова се на място и се обърна към майка си с поглед, който стресна Маруся.

- Не, не се държа отвратително. Има доста по-отвратителни неща от мен и след малко ще ги научиш.

- Какво искаш да кажеш?

- В колата не мога да говоря, като стигнем.

Пътуваха до „Крум“ в пълно мълчание. Маруся си блъскаше главата какво пак е прихванало дъщеря й, но явно след малко щеше да разбере. По дяволите с нейните вечни драми!

Лола гледаше мрачно през прозореца и събираше сили да се изправи срещу майка си. Надеждата й, че тя ще застане на нейна страна, беше твърде малка.

Извади двата плика с писмата от баща й и от баба й и ги сложи на масата пред себе си. Майка й погледна с недоумение. Какво беше това сега? Устата на Лола беше пресъхнала от притеснение. Отпи глътка вода, за да започне да говори. Маруся не знаеше какво да очаква, виждаше, че дъщеря й е изключително нервна, и мълчеше напрегнато в очакване.

- Мамо, само ще те помоля да не ме прекъсваш.

- Добре, няма.

- За два дни получих две писма. Първото ми го даде Орлин и е от баща ми...

Маруся разтвори очи от изненада и се усмихна с облекчение.

- Значи това имаше предвид Орлин вчера... За какво е този театър тогава?

Дъщеря й я изгледа свирепо.

- Помолих те да не ме прекъсваш. Това не е театър. Другото писмо е от баба ми, намерих го в заключеното шкафче. Сега ще ти го прочета...

Отвратително. Свекърва й и бившият й съпруг продължаваха да объркват главата на дъщеря й - единият от гроба, а другият от чужбина. Какъв беше този цирк сега. Маруся се намести неспокойно във фотьойла, запали цигара и кръстоса крака. Лола започна да чете. От вълнение гласът й на моменти едва се чуваше. Когато приключи, видя, че майка й се беше подпряла на коленете си и се беше хванала за главата. Изведнъж й стана мъчно за нея. За пореден път се беше срутила надеждата й за щастие. И двете мълчаха, Маруся стана и я прегърна. Дълго стояха така, залепени една за друга, за пръв път от много време като че ли единни в нещастието си.

- Какво ще правим сега? - попита Лола, измъквайки се от прегръдката.

Маруся се върна на креслото си пребледняла. Изглеждаше измъчена. Всичко това беше нереално, трудно за вярване, но познаваше свекърва си и знаеше, че всяка дума в писмото беше истина. Не знаеше какво ще правят. Беше напълно объркана. Защо трябваше това да се случва, когато беше най-щастлива?!