Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Кутията на Пандора вече беше отворена. Пое дълбоко дъх.

Вътре нямаше нищо друго, освен дебел бял плик и малък пръстен с диамант. На плика пишеше: „За Лола“. Не беше запечатан. Преди да извади многото старателно сгънатите листове, изписани с нежния елегантен почерк на баба й, Лола си помисли, че това беше повече от странно и вероятно не беше съвпадение. Или беше от онези съвпадения, които се наричат съдба. В разстояние от два дни напълно неочаквано получи писмо от баща си, а сега щеше да прочете писмо от мъртвата си баба. Разгъна страниците и зачете:

„Мило мое дете,

Искрено се надявам това писмо да е попаднало в твоите ръце благодарение на голямото ти любопитство към съдържанието на „тайния ми шкаф“...“

Лола не можа да се сдържи и се разсмя. Баба й се шегуваше с нея от отвъдното.

„...Първо ти подарявам годежния ми пръстен от дядо ги. Пазех го за сватбата ти някой ден, но явно го получаваш, преди да се е случила. Бъди щастлива с него! Беше ми подарен с много любов, която сега предавам на теб. Да имаш нещо от дядо ти.

Знам, че нямаш търпение да се завреш в тази малка мистериозна пещера, която толкова години браня от теб. В интерес на истината, преди тук държах документите на рода ни, но сега дойде моментът, в който съдържанието на тайния шкаф трябва да е наистина тайно.

Ако четеш тези редове, значи съм мъртва. Много мислих дали да не дам писмото на г-жа Коларова или на леля ти Фани, но реших, че освен страха ми да не попадне в чужди ръце, не искам и да ангажирам никого с нищо опасно. Живеем в опасно време и в опасна държава, никога не го забравяй. След като прочетеш следващите редове, сама ще се убедиш в това и никога повече няма да има нужда да ти го напомням.

Моят съвет е да не казваш на майка си за писмото, въпреки че знам колко ще си самотна след смъртта ми и нуждата да споделиш съдържанието му с единствения ти останал близък човек ще е разбираема. Не искам да те настройвам срещу нея, тя много те обича въпреки всичките й недостатъци и вярвам, че твоите интереси винаги ще са над всичко. И все пак добре помисли, преди да вземеш решение.

Ще бъдеш шокирана от това, което ще научиш. То ще те направи още по-самотна и гневна и това ме плаши. Много мислих дали да съм напълно открита с теб, но моите родители са ме възпитавали в свободен дух и истината винаги е стояла над всичко. Това противоречи напълно на законите, според които съществува обществото, в което живееш. Тук истината е жертва, затворник, враг, мразена, обругавана, унищожавана, за да бъде подменена с лъжливата и нереалистична идея за равенство. Истината е свобода и свободата е единственото равенство, към което трябва да се стремиш, Лола, и затова трябва да знаеш тази история. Колкото и по-сложен да стане животът ти след това. По-добре е да дойде от мен, отколкото да я научиш от Орлин Колев...“

Орлин Колев?! Лола се стресна от появата на името му след всички тези предупреждения.

„Дори баща ти не знае каква е ролята му в живота на семейството ни. Крих от него, защото, ако я беше научил, щеше да разруши всичко, включително собствения си живот. Нямах друг избор, освен всячески да го предпазвам от истината. Но с теб нямам друг избор, освен да ти я кажа.

Някога, след 9 септември, месец след като дядо ти изчезна, всеки ден очаквах да се звънне на вратата. Не за да го посрещна, не се заблуждавах, че ще се върне, а за да ми съобщят за смъртта му. И този ден дойде. Пред мен стояха двама мъже, единият от които беше около двайсет и пет годишен, красив, възпитан и изпълнен с омраза към нас и света ни. Знаеш историята как трябваше да съберем в два куфара всичко най-необходимо и да заминем да живеем на село. Този млад мъж ни настани в малката селска къща, за която съм ти разказвала, и в интерес на истината (отново) се постара да направи моя живот и живота на баща ти максимално поносим за условията и времето, в което живеехме. Започна да се отбива с малки подаръци. Все неща, които не се намираха в магазините след бедните следвоенни години. Шоколадови бонбони, коняк, парче салам, руски шоколад за баща ти. Не идваше често, не повече от няколко пъти в годината, но ми беше ясно, че проявява нетипична за хората като него грижа към „врагове“ като мен и Стефчо. Не ми беше приятно присъствието му, но нямах друг избор, а и той нищо лошо не правеше. Сядаше за десетина минути, след като строго разглеждаше всичко почти без да говори, делово се информираше за успеха на баща ти и затова дали се справям с готварската си работа, а аз го гощавах. Знаех, че готвенето ми много му харесва. Аз бях десетина години по-възрастна от него и постепенно ми стана ясно, че не само моето готвене му харесваше. Това много ме уплаши. Бях наясно, че ако ми посегнеше и му откажех, това щеше да го озлоби и можеше да ме изпрати в лагер, а Стефчо в сиропиталище. Треперех от ужас, очаквайки момента, в който щеше да се престраши да направи крачката. Нямах друг избор, освен да се съглася.