Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Баба ти ли те подучи да ме питаш?

- Не, честно, нищо не ме е подучвала, аз си питам...

Дядо й я прекъсна ядосано:

- Лили, слушай ме внимателно. Има неща, които сега няма как да разбереш, но някой ден ще ти стане ясно, че баба ти и баща ти не ти мислят доброто, като те карат да ми задаваш такива въпроси...

- Но, дядо, никой не ме е карал, заклевам се, аз...

Цеко пак гневно я беше прекъснал.

- Не ми се обяснявай, знам аз много добре, не лъжи!

И Лола се беше ядосала. Много.

- Дядо, престани да ме обвиняваш, дадох ти честната си дума, не лъжа, това си е мой въпрос!

Ганка се беше намесила плахо да защити внучката си.

- Детето нищо кой знае какво не е попитало... Пък и вече е голямо момиче, поразкажи й за онова време...

- Ти да мълчиш! - беше креснал Цеко и беше станал рязко от стола, а жена му беше отстъпила уплашено назад. - Няма какво да й разказвам, тя поставя под съмнение тежките решения, които трябваше да взимаме, за да се отървем от фашистите в България! Не я е срам, пикла с пиклите! Да не мислиш, че ни беше лесно, а? За да си живееш сега живота... Нямате срам младите!

Не можеше да го понася. Писнало й беше да слуша как младите нямат срам.

- Ясно, значи дядо е бил фашист според теб, обаче баба каза, че това не е вярно! Той никога не е бил на страната на Хитлер!

Двамата се бяха изправили настръхнали един срещу друг.

- А, изплю ли камъчето? Баба ти ти казала... Аз змия ли имам в дома си, не те ли е срам, пикло?! Я марш от дома ми! Давахме си живота, за да ми хойкаш сега нагоре-надолу и да те изключват от училище... Изчезвай, махай се от очите ми!

Ганка беше избутала внучката си към външната врата, по-добре да си ходи. Тихо и уплашено й беше зашепнала:

- Лиле, не му се сърди, зле е с нервите, по-добре сега върви...

- Как да изчезна, като дядо ми ли, а? Това ли иска... -Лола се беше сопнала ядно на баба си, но все пак тихо, за да не я чуе Цеко.

- Шът, млъкни! Прекалено си устата, ще ядеш бой от мъжете...

Беше си тръгнала бясна, не можеше да понася дядо си, не можеше да понася никого. С най-добрата й приятелка бяха отишли в сладкарница „Пролет“. Бързо изпи сто грама „Слънчев бряг“ почти на екс.

- Каза, че бил фашист...

- Бе да не ти пука, нали той пък е партизанин... Не мисли за това. Я наздраве! Довечера да се пробваме в „Орбита“, а? Ще има дискотека.

- Става. Аре наздраве!

И в замаяната й от коняка глава завинаги беше останало съмнението, че дядо й Стоян е бил фашист. А фашистите бяха избили евреите, това дори баща й го казваше. Възможно ли беше баща й да не е знаел, че дядо Стоян е бил фашист, или пък баба й да не е знаела?! Това бяха пълни глупости. Нямаше как Анастасия да не е била наясно с политическите убеждения на съпруга си. Но каквото било, било.

Лола прибра документите на баба си обратно, въпреки че беше по-добре да са при нея, нямаше доверие на майка си. Но къде „при нея“? Беше абсурдно да ги занесе в дома на Колев. Сега най-важното беше да намери ключа от шкафа.

Разрови чекмеджето с ръкоделията. Намери незавършена плетка за пуловер за нея, от мохерна прежда. Зарови лице в нея и я сложи в сака си. Това беше безобидно, можеше да го занесе при Орлин.

Надникна над гардероба, погледна и отдолу, дори вдигна килима да види дали някоя дъска от паркета не се вади. Никоя не се и помръдваше. Огледа се, вече нямаше къде другаде да търси и с пъшкане измъкна куфара с пистолета под леглото. Взе валтера, застана пред огледалото и се прицели в себе си. Харесваше й как изглежда с пистолет в ръка. Удобно стоеше в дланта й, а дулото я гледаше от огледалото като тъмна истина, която тепърва щеше да научи. Слава богу, майка й не знаеше за съществуването му, иначе досега щеше да го е прибрала на тайно от Лола място. Трябваше веднага да го скрие някъде.

Разходи се из апартамента, оглеждайки къде би могла да го скрие най-добре. Паркетът скърцаше, в тишината на тъмните коридори и стаи с мебели, покрити с бели чаршафи, се чуваше само дишането й. Към призраците на миналите собственици се беше добавил и собственият й призрак от миналото. Всъщност нея изобщо я нямаше и цялото й минало беше абстрактна идея, измислен от някого сценарий незнайно защо.

Спомни си как, когато майка й и баща й правиха ремонт, майсторите трябваше да изчегъртат стените. Маруся беше изразила приглушено възхищение от един много долен слой, изскочил под мазилката. Бяха някакви тъмночервени тапети със златни рози върху тях, които новите собственици, настанени от Народната власт, не си бяха направили труда дори да свалят от стената, а бяха мазали профански директно отгоре, върху тази изящна красота. Баба й не пожела да коментира, а баща й се вбеси.