Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Писна й да рови, ключът беше неоткриваем. Нямаше друг избор, освен да разбие вратичката. Библиотеката не беше някаква старинна ценност, а типична социалистическа секция, купена от единствения магазин за мебели в София - „Явор“. Намираше се зад „Пиротска“, близо до Халите и Синагогата. В магазин „Явор“ почти винаги нямаше нищо. Само грозни легла и гардероби от шперплат, боядисан като дърво, лъскави лакирани библиотеки, правоъгълни, без орнаменти или украса, като че ли украсата и орнаментите също бяха вражески. Всичко трябваше да е грозно, еднакво и неестетично, за да има равенство. Красотата и въображението бяха забранени. Тук-там из София беше останал по някой майстор, който се осмеляваше неофициално да продава ръчно правени по поръчка легла, шкафове и гардероби, но тези хора бяха единици. Никой не дръзваше да конкурира държавното производство. А то беше създавано от хора без визия и образование, свикнали на бедност и селски „минимализъм“, убедени, че всичко елегантно и красиво е буржоазна гадост.

Заблъска с чука по ножа и с един последен удар успя да раз-кърти ключалката. Вратата на шкафа се отвори с трясък. Вътре нямаше почти нищо. Само елегантна японска кутия от черно лакирано дърво, каквато Лола никога не беше виждала. Такива предмети не се продаваха. Изведнъж почувства панически страх. Гледаше кутията и не смееше да мръдне. Мина й през ума, че това беше кутията на Пандора. Стомахът й се сви от лошо предчувствие.

Посегна и веднага се спря. Какво, по дяволите, имаше в кутията? Ядоса се на нерешителността си. Какви бяха тези глупости? Толкова години беше мечтала да разкрие тайната на баба си! Най-вероятно вътре имаше семейни бижута и толкоз. Не, знаеше, че не са бижута. Отдръпна се назад и седна на леглото. Детето в корема й заби отчетлив шут.

Разкъртеният шкаф я гледаше зейнал, а тя се опитваше да успокои сърцето си, като дишаше дълбоко. Устата й беше пресъхнала, ръцете й бяха станали ледени. Затвори очи. Изведнъж се случи нещо странно. Почувства с нелепа яснота, че баба й взима ръцете й в своите, за да ги стопли, така, както ги беше взимала в шепите си стотици пъти в студените зими. Всичко беше някаква плашеща халюцинация.

Бяха обезобразени от домакинската работа ръце на обикновена жена. Аристократизмът личеше само по дължината на тънките, изкривени от артрит пръсти. Под изтънялата от възрастта кожа изпъкваха вени, но тези ръце бяха топли и уютни за Лола по всяко време. Те я обичаха и се грижеха за нея. Пазеха я от злото.

Баба й седеше до нея на леглото. Усмихната успокоително, Анастасия се наведе и духна топъл въздух в ръцете на Лола, но като че ли не за да ги сгрее, а като магьосница. Погледна я в очите с любов и тъга, но и настоятелно и уверено.

„Не се страхувай, не се страхувай, не се страхувай... -Лола отчетливо чу как баба й повтори три пъти, - нищо написано и нищо изречено не е по-силно от теб. До теб съм и винаги ще съм тук. Ти си силна, много по-силна, отколкото предполагаш. Това, което ще прочетеш, ще промени живота ти, затова и не те допусках до него досега, но промяната е започнала и връщане назад няма. Нищо не изчезва напълно и вярата ти трябва да е повече от съмнението. Запомни това. Пропорцията винаги трябва да бъде в полза на вярата. Силата ми е с теб, силата на баща ти също, нищо не свършва, нито започва. Ще го разбереш чрез детето си, както аз го разбрах чрез баща ти. Ние те обичаме. Ние се обичаме. Никого не мразим, но не забравяме. Невидимото не е страшно, то просто все още не е излязло наяве. Когато стане видимо, ще разбереш, че страхът е бил безсмислен. Всеки страх е безсмислен, Лола. И всичко затворено, което иска да излезе, трябва да бъде пуснато. Ще те боли, но ще вървиш към свободата си. И се пази от всеки, който иска да те затвори. Само който те обича, може да е свободен заедно с теб. Отвори кутията. Бъдещето не е страшно, когато го има знанието. То е в ръцете ти.“

Слънцето отпечатваше прозорците върху червените, оранжеви и бели райета на родопския козяк с остри и дълги косми, които бодяха ужасно. Като дете Лола лежеше по корем върху него и четеше. Това беше любимото й място и в тази предпочитана поза прочиташе книга след книга под следобедните лъчи, далече от игрите и от децата, при които не я пускаха. „Пипи дългото чорапче“, „Робинзон Крузо“, „Граф Монте Кристо“, тази стая беше най-хубавото място на света. Изведнъж си припомни всичко това и почувства огромно спокойствие. Ръцете й се бяха стоплили. Беше халюцинирала, може би полудяваше, но по-скоро не, просто наистина чуваше гласа на баба си. Присъствието й тук, в момента, беше несъмнено.