Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

И нямаше нито един човек, на когото да може да разкаже тази история. Баба й я беше пазила в тайна дори от баща й толкова дълго от страх да не му навреди, а сега тя живееше в дома на Колев. Това беше абсурдно. Филм на ужасите, от който нямаше измъкване.

Изправи се замаяна и отново сложи стълбата под килера. Може би мястото на пистолета не беше в скривалището му, а в ръката й. Може би беше най-добре да я няма. Може би всичко това трябваше да приключи веднъж завинаги. Така или иначе, животът й не беше неин. Колев решаваше как тя да живее, той щеше да предопределя и живота на детето й. Ако посегнеше на живота си, щеше да му отнеме всичко това. По-добро отмъщение нямаше. Само така щеше да го победи!.

Изкачи две стъпала към килера и спря. Баба й я предупреждаваше да не казва на майка си за писмото, но ако решеше да не живее повече, нямаше причина да не й каже. Тя трябваше да знае с какъв човек дели легло. Нищо друго не й оставаше, освен да се опита да я накара да разбере. Ако не успееше да убеди майка си, че живее с изключително подмолен и лицемерен човек, Лола наистина нямаше за какво да живее.

Върна се в стаята и препрочете писмото вече по-спокойно. Нямаше какво да губи, майка й трябваше да знае истината. Когато баба й беше писала писмото, тя не е знаела, че Лола е бременна. И тази истина изобщо нямаше да ги направи свободни, а щеше завинаги да промени живота им в още по-опасна посока. Тогава какъв беше смисълът да казва каквото и да било на майка си? И тя можеше да й остави предсмъртно писмо. Така щеше да накаже и двамата. Тогава майка й наистина щеше да знае какъв гаден и лош човек е Орлин Колев. Дъщеря й щеше да се е самоубила заради него, убивайки и нероденото й внуче.

Мрачно доволство обзе Лола. Истинската свобода беше напълно достъпна. Само трябваше предварително да провери дали пистолетът е в изправност. Тогава й дойде още една идея. Не по-малко мрачна, но доставяща й огромно удоволствие. Щеше да каже на майка си, а после можеше да застреля Колев, преди да убие себе си. Светът й се напълни с трупове.

Легна на леглото на баба си и започна да си представя всички ужасяващи начини, по които искаше да го види мъртъв. Разбира се, най-сигурният беше да го убие с пистолета на дядо си, така и той щеше да бъде отмъстен. Беше й приятно да си го представя взривен, обесен, разстрелян, с прерязано гърло, в реки от кръв, гърчещ се и молещ за милост. Милост обаче нямаше да има. Щеше да умре в мъки, давейки се в собствената си кръв.

Тези мисли я накараха да се почувства почти щастлива. Дадоха й спокойствие. Знаеше, че спокойствието беше пълна илюзия и че нищо от това нямаше да се случи, но омразата й към Колев избухна като взривена кола в американски филм. Огнено, унищожително и всепоглъщащо.

Преди да реши кого точно ще убива и как, все пак щеше да разкаже всичко на майка си. Искаше да я види как страда, как се измъчва, как се огъва, как отново и отново търси подходящата лъжа, само и само да не загуби комфорта и блясъка на живота си с Колев. Да, разбира се, че обичаше дъщеря си, но щеше да е особено интересно да се види все пак кое беше по-важно за нея - Лола или страхът от Колев, придружен с всички лъскави екстри на привилегирована съпруга.

В момента не чувстваше нищо. Сърцето й се беше обвило с лед, все едно че Снежната кралица я беше целунала. Това беше добре. А детето в нея просто нямаше шанс. Не му беше писано да живее. Нямаше и защо да живее в свят, изграден от страх и опасни тайни. Живот на всяка цена не му беше необходим.

Почувства се свободна и силна не със силата и свободата, които нейната баба й пожелаваше, но това бяха единствените сила и свобода, които бяха възможни в тази ситуация. Нямаше какво да губи.

Най-важното сега беше да не си изпуска нервите. Да не изпада в депресия. А депресията стоеше пред нея, втренчена в нея с огромните си тъжни, черни очи. Всеки момент щеше да посегне и да вземе ръката й, щеше да я прегърне, нежно щеше да погали косата й и да й прошепне, че само двете са останали на този свят, сам-сами, никой друг не се интересува от нея, само тя, най-милата, най-тъжната, най-онеправданата, най-излъганата, най-самотната, най-невинната, най-наивната, най-страдащата. Депресията обеща, закле се в Мрака на всички мракове, че никога няма да я изостави. Никога. Може да разчита на нея. Винаги ще бъде готова да я вземе в обятията си, да я накара да се отпусне, да се размаже, да потече от самосъжаление и отчаяние, да плаче, без да може да спре, да се чувства слаба, да се превърне в слузта на земята, разлигавена пихтия от самосъжаление.