Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Това чувство беше по-лошо от смъртта. Лола знаеше, че Колев и хората около него се хранеха със слабостта и страха на другите. Те бяха вампири, които забиеха ли кътници в жертвите си, не ги пускаха, докато не изцедяха от тях и последната капка кръв. И така жертвите им се превръщаха във вампири по техен образ и подобие.

Съвременните подобия на Дракула не бяха измислица, те съществуваха сега, тук, в България, макар и да не бяха безсмъртни. Те не вярваха в безсмъртието, а в безсмъртието на страха. И един от тях искаше кръвта й и кръвта на детето й за себе си. Нямаше да я получи обаче. Тя щеше да умре, преди да я превърнат в една от тях. И детето си никога нямаше да им принесе в жертва. Само през трупа й.

Мъртвите не можеха да бъдат притежавани.

Всичките кървави планове на Лола бяха напълно безсмислени и подобаващо за възрастта й наивни, но те бяха единственият й източник на сила. Вампирите, пистолетите, взривовете, самоубийствата, убийствата, отмъщението бяха почти американска кинореалност, която тя създаваше в главата си, за да оцелее. Действителността беше плоска, безцветна, сива, на пръв поглед нормална, но под повърхността й течеше антрацитената и лепкава река на страха, която завличаше всичко по пътя си. Единиците смели хора бяха пращани в лагери, за които не само Лола не знаеше. Повечето българи също не подозираха за съществуването им. Дори и без това знание, без подозрението, че съществуват такива места, на никого не му минаваше през ум да се противопостави на страха си, а чрез него и на тези, които го създаваха. Производителите на страх бяха твърда, добре организирана, амбициозна прослойка от първо поколение политици, убедени в правотата на каузата си, както и в нейната ненарушима и вечна цялост. Орлин Колев беше типичен техен представител. Народът беше лесно управляемо, наплашено стадо, което дори харесваше затвора си.

Въпреки хаоса в душата й, планът за действие постепенно се избистри. Оставаха два дни до завръщането на Маруся от командировка. Лола щеше да направи всичко възможно да я убеди да напусне Колев. Въпреки предупрежденията на баба си, щеше дори да й даде да прочете писмото й. Трябваше да знае всичко, все пак й беше майка и може би щеше да разбере, че съпругът й не е това, за което се представя. Беше длъжна да я предупреди. Но какво щеше да се случи след това, Лола не знаеше. Беше наясно единствено че в момента няма друг избор, освен да се надява, че майка й ще вземе нейната страна. Междувременно щеше да се държи с Колев, все едно че нищо не е станало. Щеше да е мила, усмихната и сговорчива. Щеше да се оставя да я глези, да слага ръката си около раменете й, да й носи шоколади, да й разказва истории от младостта си. Щеше да понася всичко това с дълбоко скрита погнуса.

При тази мисъл почувства огромна, всепомитаща мъка. Сълзите й потекоха неконтролируемо. Колкото и да стискаше зъби, не можеше повече да сдържа отчаянието си от тоталната безизходица, в която се намираше.

Зарови глава във възглавницата на баба си и плака, докато не заспа от омаломощение.

Маруся пристигаше с вечерен полет от Рим и Колев реши, че би била най-щастлива, ако я посрещнеха заедно с Лола. Не беше чувал милата на сърцето му малка курва от два дни. Тя звучеше спокойно, макар и отново леко хладно. Но явно така щеше да бъде, докато я спечелеше напълно на своя страна. Беше му обещала, че с прибирането на майка си и тя ще се прибере при тях в „Изток“. Каза й направо да вземе багажа със себе си на път за летището.

Лола препрочете още веднъж писмото, преди да го скрие при пистолета. В момента чувстваше силата, която баба й искаше да й предаде. За после не знаеше. Нямаше по-сигурно място от горния килер. Щеше да накара майка си да се срещнат в апартамента и тогава щеше да й го даде. А ако нещата наистина тръгнеха на зле и Маруся не пожелаеше да разбере ситуацията, в която се намираше не само дъщеря й, а и тя самата, може би наистина щеше да се наложи да се обърне към дядо си Цеко и баба си Ганка. Но какво ли можеха да помогнат, вече бяха възрастни, а Колев беше един от най-силните мъже в България. И все пак те бяха единствените хора, които я обичаха безрезервно.

Докато очакваше Колев да я вземе, за да отидат на летището, Лола се лашкаше между депресия и прекалено хладен, за да бъде реален за състоянието й, цинизъм. Качи се в мерцедеса, въоръжена с най-голямото спокойствие и най-големия непукизъм, на които беше способна. Колев я прегърна и целуна, задържайки ръката си на кръста й секунда по-дълго от необходимото. Веднага си помисли, че майка й никога няма да й повярва, ако й каже, че Колев си пада по нея. Ако внезапното стопляне на отношението му към нея й се беше видяло леко странно, след като научи истината за отношенията му с баба й, тя вече нямаше съмнение в нездравия му интерес към нея. За него тя беше продължение, копие на жената, която не беше успял да притежава. Нова, неочаквана възможност мъжката му мечта да бъде реализирана по един или друг начин.