Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Детето се беше родило, Лола и Стефан бяха изключително щастливи, че бяха заедно и че то беше момиченце с огромни сини очи като на баба й. Казваше се Анастасия. Изведнъж се появиха майка й и Колев и започнаха да я убеждават, че трябва да го подари на Колев за рождения му ден. Лола се разплака и седна в скута на Колев, той я прегърна и започна да навива косата й на ръката си, докато стигна до тила й. Беше облечен в нацистка униформа, беше странно привлекателен, а майка й беше в бяла, богато украсена със скъпоценни камъни булчинска рокля, и с коронка с червена звезда на главата.

Маруся взе бебето и извади гърдата си да го кърми, докато Колев прегръщаше Лола с една ръка, а с другата придърпваше главата й към лицето си, за да не вижда какво прави майка й. Баща й стоеше отстрани, без да се намесва, и гледаше тъжно. Изведнъж започна да се стопява във въздуха, докато не изчезна напълно. Лола искаше да се разплаче, но Колев я спря с леден поглед. След това видя как двамата с майка й бяха наведени над люлката на малката Анастасия, а Лола беше вързана на стол със запушена с парцал уста. Опитваше се да вика, но от гърлото й не излизаше звук. Взеха бебето, минаха край нея, без да й обръщат внимание, все едно че я нямаше, и изчезнаха. Повече никога нямаше да види детето си.

Събуди се със сърцебиене, потна, подпухнала и объркана. В първия момент не знаеше къде се намира - дали в стаята си при Колев, или в собствения си дом. Осъзна, че е в леглото си, отпусна се и си наложи да се успокои. Прекара така няколко часа. Не й се ставаше. Нито имаше какво да прави, нито искаше да вижда когото и да било. Можеше само да чете и да мисли. За пръв път от месеци спеше в стаята си. Не й се излизаше от там, защото щеше да види стаята на баба си и спалнята на майка си и баща си. Нямаше сили за емоции, кошмарът я беше изтощил. В момента миналото и страхът от бъдещето се бяха съюзили срещу нея. Каза си, че не бива да забравя, че всичко това се случва единствено в този момент. Следващият ще е друг. Но кога щеше да дойде този следващ момент?

Навсякъде виждаше и подушваше баба си и баща си. И въпреки спомените и болката, може би трябваше да се прибере тук за постоянно, поне докато роди, а после нямаше друг избор, освен да живее при ТЯХ. Сама нямаше да може да се справи да го гледа. Нямаше пари, нито работа, беше никой и нищо. Едно двайсетгодишно бременно момиче.

Неочаквано огладня. Застанала пред празния тъмен хладилник, я побиха тръпки от пустотата, която лъхаше от всичко. Трябваше да си напазарува. Добре, че майка й й беше дала десет лева. Прерови шкафа над умивалника и намери на дъното половин пакет от любимото кафе на баща си. На секундата ревна. Миризмата на топло кафе. Любимата му чаша. Хавлията му на вратата на банята. Големите му джапанки, които тя обичаше да обува като малка. Трябваше да се овладее, наистина нямаше време за емоции. Онзи човек беше поискал детето й, а тя знаеше покрай историята с Лариса Кръстева какво можеше да означава това.

Изми си лицето и зъбите и изведнъж някой започна да звъни ожесточено на вратата. По дяволите! Никой друг нямаше да си позволи да звъни така освен майка й, а тя трябваше да е заминала в командировка. Отиде бързо до прозореца да види дали долу е паркиран мерцедесът на Колев. Там беше. Маруся истерично натискаше звънеца без прекъсване. Вбесена, Лола изтича до вратата, крещейки:

- Престани! Няма да отворя!

- Стига с тези детинщини, Лола, прибирай се вкъщи... Отвори ми, ако обичаш - тонът на Маруся беше твърд.

- Това е моят дом, остави ме на мира, няма да ти отворя!!!

- Закъснявам за самолета, защо е всичко това? Сега нямам време да се разправяме, още повече на стълбището, но като се върна, се надявам да ти е минало и да можем да седнем да обсъдим като възрастни хора бъдещето ти и бъдещето на детето ти. Време е да пораснеш и да имаш поне малко чувство за отговорност ако не към себе си, то поне към детето...

- Остави ме на мира!

- Чичо ти Орлин също се тревожи за теб. Ако имаш каквито и да било проблеми, да знаеш, че можеш да му се обадиш, щом не искаш да се прибереш... Сега трябва да вървя. Как може така да си се метнала по твърдоглавие на баща си... - ядосано шепнеше Маруся, за да не чуят съседите как се разправят. Съседката отсреща винаги висеше на шпионката.

„Бе я си гледай работата. Така ти се пада“, злорадо си каза наум Лола и изкрещя:

- Слава богу, на баща си съм се метнала, не на теб!

- Да, ама сега го няма да те издържа, издържам те аз, нахалнице - изсъска Маруся и пъхна под вратата бял плик. В него имаше три двайсетолевки. Супер, добре, че майка й се сети, иначе нямаше да има пари за ядене.