Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Излезе на булевард „Ленин“. По това време нямаше таксита, трябваше да тръгне пеша за центъра. Беше безразсъдно да ходи бременна сама нощем, но нямаше друг избор. Не можеше да понася и ден повече майка си и този отвратителен „чичо Орлин“. „Чичо Орлин“ друг път. Нямаше как да я излъже да му даде детето си с милия си тон и разказите за пътувания и светло бъдеще.

С облекчение излезе на светло на булеварда и тръгна по локалното платно, когато се появи някаква жигула. Колата намали ход и спря пред Лола. Възрастен мъж й замаха отвътре да се качва. Сърцето й заби ускорено от страх, направи няколко крачки встрани и му обърна гръб, преструвайки се, че търси нещо в чантата си. Жигулата, слава богу, си тръгна. Следващата кола, която я застигна, беше милиционерска.

- Дано да не спрат... - каза си Лола.

Милиционерската кола намали и спря точно пред нея.

Двама милиционери излязоха бавно и важно.

- Какво правите тук посред нощ, другарко? Не знаете ли, че автобусите не вървят по това време? - строго попита единият, оглеждайки я от горе до долу.

- Знам, че не вървят, почаках за такси, ама няма... Прибирам се...

- Не знаете ли, че и таксита няма по това време? Къде с тоя сак посред нощ - подозрително попита другият.

- Бях на гости... В сака няма нищо кой знае какво, само дрехи и книги, ето...

Лола с готовност отвори сака си. Беше по-добре да покаже симпатия и сътрудничество. Чувстваше се гузна, без да има защо. Страхуваше се също, без да има защо. Така се чувстваха всички пред милицията. Гузни дори и нищо да не са направили. Така трябваше да бъде, за да има ред в държавата. Милиционерите любопитно надникнаха.

- Затворете го, к’во ни го показвате... Дайте си документите.

- Ама защо, нищо не съм направила...

- Момиче, дай си документите, не ми се обяснявай -по-младият мина направо на „ти“.

- Добре, другарю милиционер, ето ги, само не разбирам защо... - Лола подаде паспорта си вече наистина уплашена. Само това оставаше, сега без причина да я приберат и да се наложи да се обажда на майка си да я освобождава от районното. Ако разберяха кой е баща й и че е невъзвращенец, щеше да стане лошо. Тогава Колев трябваше да се намесва. По дяволите. Милиционерът гледа снимката в паспорта й, гледа нея, гледа пак снимката и най-накрая й го подаде обратно.

- Хайде, качвай се в колата, ще те закараме.

Невероятно! Късметът й беше проработил. Не само че не я арестуваха, но и се оказаха свестни.

- Много ви благодаря, другари! Вече се бях отчаяла...

- Накъде?

- Към „Хан Крум“ и „Раковска“...

- И друг път да не ходиш по това време сама, че е пълно с всякакви извратеняци. Хубаво момиче си, опасно е...

Милиционерът, който шофираше, непрекъснато я оглеждаше в огледалото. Спряха пред входа и излязоха и двамата да я изпратят. Това беше малко прекалено. Сега сигурно щяха да й поискат телефона.

- Може ли телефончето? Някой път да пием кафе, нещо... - смота по-младият.

„Като че ли ми пише на челото „лесна“, ядосано си помисли Лола, но наведе очи и се усмихна с най-милата си и любезна усмивка на скромно момиче.

- Ами... не мога да го давам, приятелят ми е много ревнив и ми е забранил...

- Много си примерна, ама се разхождаш сама по нощите... - младият я огледа подозрително и нагло от глава до пети.

Другият го задърпа.

- Хайде, стига си се занасял, остави момичето на мира, късно е...

- Много ви благодаря, другари милиционери! Вие сте точно такива, каквато трябва да е милицията ни - да ни пази! Лека нощ! - въодушевено каза Лола, врътна се и облекчено затръшна вратата на входа след себе си.

Пред нея беше непрогледен мрак, крушката пак беше изгоряла. Сега трябваше да се въоръжи със смелост, за да мине край мазето и после да тича нагоре по стълбите. Сърцето й щеше да изхвръкне от страх. Бременността все още не й тежеше и тя хукна с всички сили нагоре по стълбите. Прескачаше по две стъпала и стигна до четвъртия етаж. Отключи трескаво, затръшна вратата след себе си, сложи веригата и подпря един стол за всеки случай, като във филмите. Светна всички лампи по пътя си и пулсът й постепенно се успокои. Сети се как като малка тичаше от кухнята да донесе вода на майка си и от страх разливаше половината по коридорите на стария апартамент. Тогава й се виждаше огромен, а сега, след апартамента на Колев, вече изглеждаше малък и вехт.

Заключи се в стаята си и се хвърли на леглото. Нейното си легло, не леглото в апартамента на Колев. Извади мечето си от сака и го прегърна. Утре нямаше да има проблеми, защото майка й заминаваше в командировка и Колев нямаше да смее да я закача без нея. Изтощена, заспа на секундата, както си беше с дрехите. Последната й мисъл, преди да се унесе, беше, че все пак трябва да проучи какво точно означава това осиновяване.