Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Колев старателно обра с лъжичката и последните остатъци сладолед от купичката и я отмести настрани, кръстосвайки спокойно ръце. Маруся най-после видя ужаса на дъщеря си. Явно трябваше веднага да се намеси, но беше между чука и наковалнята. Когато Орлин й сподели идеята си, в първия момент тя също се стресна, но след като й обясни мотивите си, не й се видя никак лоша. Знаеше, че Лола ще бъде против, и трябваше да действа внимателно, за да не стане конфликт между нея и мъжа й. Усмихна се успокоително и топло.

- Лоли, чичо ти Орлин ми сподели тази възможност преди известно време, дълго разговаряхме и през всичкото време мислех само за това, кое ще е най-добре за теб и бебенцето... Нищо друго не ни е занимавало, само вашият интерес. Заслужава си да се помисли, а и както чичо ти Орлин каза, няма защо да се бърза. Нищо не казвай сега, дай да помислим.

Лола гледаше с празен поглед и не чуваше нищо. Не можеше да повярва, че това й се случва. В главата й се върнаха всички разкази на майка й за Лариса, както и за осиновяванията на внуци от високопоставените им дядовци. Те искаха да направят същото с нея. На всичкото отгоре Орлин Колев не й беше нито баща, нито свекър, не й беше абсолютно никакъв! Как можеше майка й да му има такова доверие! Как е възможно! Очите й се напълниха със сълзи. Разбра, че беше напълно сама. Маруся нямаше да я защити. Прилоша й. Изправи се от стола, залитайки. Майка й се стресна, виждайки я пребледняла, и скочи да я подкрепи. Лола обаче я отблъсна.

- Махни се, остави ме на мира...

Колев наблюдаваше сцената със Странно, меко изражение, очите му гледаха почти с нежност, дори леко тъжно.

- Лошо ли ти стана, миличко? Орлине, да оставим този разговор за друг път, на детето му е зле...

- Разбира се, никой не ни гони. Лили, не се притеснявай, моето момиче, както казах, има време да го обсъдим... Върви полегни... Няма нищо по-важно от това ти да се чувстваш добре.

Отново й се зави свят, подпря се на вратата и за секунда затвори очи. Трябваше да се махне от тази къща и от този човек. Нямаше друг избор.

- Никога няма да ви дам детето си да го осиновите. Аз съм майка му, вие нямате право... Никога, да знаете!

Погледът на Колев остана все така премрежен от нежност и лека тъга. Зад гърба й направи знак с очи на Маруся да мълчи. Говореше с най-мекия си, дълбок, топъл глас.

- Няма проблем, миличка, само подхвърлих идеята. Не се тревожи за нищо, иди да си почиваш. И ако имаш нужда от нещо, дай знак.

- Върви си легни! Ще ти донеса чайче - извика Маруся след дъщеря си.

- Не ти искам чая, оставете ме на мира! - изкрещя от коридора Лола.

Заключи се в стаята си и се захлупи по очи на леглото. Животът й ставаше все по-непоносим. И не виждаше никакъв изход нито за себе си, нито за детето си. Поне баба й да беше жива. Майка й и баща й я бяха предали, единият с брака си, другият с бягството си.

Маруся познаваше характера на дъщеря си. Трябваше й време, за да асимилира предложението. След като се успокоеше, тя щеше да й обясни какъв беше планът на любимия й Орлин, а той определено беше добър и изцяло в полза на Лола и бебето. Както и в нейна полза. Изобщо всички щяха да са доволни. Или поне така изглеждаше в очите на Маруся.

Детето щеше да носи силно и известно име, всички врати пред него щяха да бъдат отворени, никога нямаше да му липсва нищо, и най-важното - щеше да има бащината подкрепа на Орлин, за който пък това беше възможност за пръв път в живота си да се почувства баща. Лола беше малка и не разбираше, но някой ден щеше да им е благодарна. Това щеше да бъде семейството, за което Маруся беше мечтала - без идеологически конфликти, с пълно доверие и вяра в светлото бъдеще на социалистическа България. Тя не се съмняваше, че Лола щеше да се промени. С времето щеше да забрави наученото от Стефан и всичко щеше да е перфектно. Вредното влияние на баща й щеше да бъде изместено от добрия пример на чудесните отношения между нея и Орлин, а детето щеше да има бащинска фигура в живота си.

Докато Маруся разтребваше масата, Орлин Колев замислено дояждаше две допълнителни лъжички сладолед. Занесе купичката в кухнята и се облегна на печката, гледайки как жена му слага престилка върху кимоното, за да измие съдовете. Беше запретнала огромните ръкави на разкошната дреха и изглеждаше нелепо до умивалника. Красавица беше неговата Маря, дори и на четиресет и две години тялото й изглеждаше като на момиче, с дълги, фини крака и тънка талия. А дъщеря й щеше да се подчини. Маруся усети погледа му, обърна се към него с прелъстителната си усмивка и първа наруши мълчанието: