Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Подобен проблем имаше и друг стар партиен другар на Тодор Живков. Какво можеше да се направи? Как можеха да бъдат елиминирани нежеланите настойници на малките червени наследници? Нямаше как да ги пратят в лагер, при положение че спазваха правилата и имаха морално поведение, нито можеха насила да депортират всички в Съветския съюз като злощастната Лариса. И някой от кръга на Живков измисли схемата - отвориха „малка скоба“ в закона, която позволи на приятелите му в кратък период от няколко години да осиновяват частично внуците си, придобивайки равни права с останалия жив родител. След подобно узаконяване на родителски права, ако се наложеше, живият родител можеше да бъде изкаран морално разложен, за да бъде отстранен завинаги от живота и наследството на детето си. При тази напълно реална заплаха никой нямаше да смее да противоречи по никакъв начин на решенията на високопоставените дядовци и баби и внуците им бяха, доброволно или не, предоставени от останалите живи родители за отглеждане по резиденции и станции на ЦК и Евксиноград.

И не само че нямаше нужда това да е тайна, а трябваше да бъде ясно на всички. Всички потенциални златотърсачи и златотърсачки неофициално бяха предупредени, че никога няма да могат да манипулират знатните си тъстове и свекъри дори и чрез децата си. Чувствата, емоциите, най-важната връзка в живота на всеки човек, тази между дете и родител, бяха без значение.

Благодарение на родителите си Лола беше наясно и с този казус, но никога не беше предполагала, че ще седи на една маса с един от най-силните мъже на НРБ, ще живее в апартамента му, ще яде от храната му, ще се вози в колата му, ще ползва някои от привилегиите му и няма да има право на мнение. Дори и да се опиташе да има мнение, то нямаше да има грам значение, ако Орлин Колев решеше, че няма значение. Въпреки двайсетте си години, Лола прекрасно знаеше, че се намира в изключително слаба позиция и не само заради майка си трябва да слуша и да се подчинява. А Колев имаше да казва нещо важно. Когато идваха от човек като него, важните теми бяха силно притеснителна новина. Стомахът й се беше свил от лошо предчувствие.

Тъкмо мислеше, че най-накрая ще започне реалният разговор, когато „чичо Орлин“ стана от масата и тръгна към кухнята. Като че ли си играеше с търпението й нарочно.

- Донесъл съм чудесен сладолед. В тази жега ще ни се отрази много добре. Колко лъжици искаш, Лили?

Сега пък сладолед по средата на разговор, който явно засягаше бъдещето на детето й. Но какво общо имаше с бъдещето на детето й един напълно чужд за нея човек, който никога, ама никога нямаше да й стане близък? Защо трябваше да го търпи? Отговорът беше прост - защото всички търпяха.

- На мен не ми слагай, искам само да го опитам! - извика след него Маруся.

- Не, благодаря, не ми се яде...- мрачно отговори на поканата Лола.

- Няма не искам, нали знаеш вица? - Колев се разсмя весело от кухнята и не го разказа, слава богу. - Слагам ти три топки, една за теб, две за бебето. Трябва хубаво да го охраним.

Лола завъртя отегчено очи, детето й не беше прасе. Майка й я изгледа лошо и вдигна назидателно пръст да мълчи. Колев се върна със сребърен поднос с три сребърни купички и три сребърни лъжички.

„Дано няма история и за подноса сега, няма да издържа вече...“ помисли си Лола.

- Красив е, нали? - ехидно усмихнат, Колев отново бе отгатнал мислите й. - Принадлежал е на бившия собственик на Юнион клуб, купих комплекта от един антиквар на безценица.

„Сигурно така из цяла София се разпродават вещите на семейството на татко и баба... Този поднос може да е бил и наш...“ ядно помисли Лола и наведе очи, за да не се издаде.

- Яжте, докато не се е разтопил - Колев лакомо облиза първата си лъжичка сладолед. - Кеф. Сега вече можем да продължим да си говорим разхладени. Мислех си следното. Защо ние с майка ти да не осиновим детето?

В първия момент Лола не можа да асимилира какво й се казва, само погледна майка си с широко разтворени от изненада и внезапен, ужасен страх, очи. Сърцето й заби учестено, дланите й се изпотиха, устата й пресъхна. Маруся или се направи, че не забелязва страха й, или наистина не го забеляза, заслепена от блестящата идея на съпруга си. Усмихна й се и кимна окуражаващо.

- Да го обсъдим, Лоли!

Колев я гледаше с очакване и леко присмехулно, докато примляскваше от удоволствие.

- Ама... защо ще го осиновявате?! Аз съм... жива... Осиновяват се само сираци...

- Спокойно, всичко ще ти обясня... Няма нужда да решаваш нищо веднага, имаш много време до раждането на бебето, през което можеш да мислиш. Но съм убеден, че това ще е добро решение и за двама ви. Сега просто искам да ме изслушаш внимателно, а после можеш да ме питаш всичко.