Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Стисна зъби и преглътна сълзите, които се надигнаха в очите й. Беше лъгала, беше се излагала на опасност, беше допуснала дори Орлин Колев да влезе в живота й - заради него, принца Стефан Карамихов, който само знаеше да се оплаква и да мрази всичко българско. И за да я изостави най-брутално в кризисен момент от живота на дъщеря им, която обичаше него в пъти повече от нея. Не беше честно. Колко пъти я беше боляло от нежността между двамата. А към нея Лола беше винаги хладна. „Момичето на татко“. Момичето на татко ли?! Сега вече беше само нейното момиче, с всички последици от това. Останала сама с неприязънта на Лола срещу новия й съпруг и новия й живот. Беше сама с дъщеря им, която той надъхваше до последно. Въпреки молбите й да мисли за доброто на Лола, сега тя трябваше да се справя с това тяхно дете, което мразеше всичко ценно за Маруся, родителите й и Орлин Колев. Гневът я задушаваше, но нямаше как да го покаже.

Пред Орлин трябваше винаги да бъде усмихнатата, балансирана, топла, уютна, блестяща, светска, амбициозна, побеждаваща, перфектна красавица. Затова я беше взел за жена, тя беше украшението на ревера му, гейшата, която никога не можеше да изглежда тъжна или ядосана. Не беше глупава, идеално знаеше какво печелеше Колев с нея. Но всичко, което Стефан й беше сервирал, си оставаше за нея и най-вече за дъщеря й. Блъскаше си главата какъв живот щеше да има Лола след цялата тази история. И тогава най-неочаквано дойде предложението на Орлин да осиновят детето. Въпреки началния шок, Маруся му беше дълбоко благодарна. Колко умен мъж беше той. Как беше разбрал, че с Лола вече са сами жени и имат нужда от мъжка подкрепа.

А Лола трябваше да проумее, че старият й живот е приключил. Минало е. И да оцени най-накрая жертвите, които Маруся беше правила и правеше в нейно име. Бъдещето на внучето й щеше да бъде обезпечено с имотите на Колев. Щеше да е възпитано правилно. Животът му в България щеше да е нормален и лек, такъв, какъвто трябваше да бъде. Беше благодарна на Орлин за неочакваната огромна щедрост. С осиновяването щяха да бъдат прекъснати в бъдеще и всякакви възможности дъщеря й да пострада заради безотговорния й бивш съпруг, който беше направил всичко възможно да разбие нейния живот и живота на дъщеря им. Нямаше да успее. Лола щеше да се стабилизира след раждането, те щяха да гледат бебето, тя щеше да продължи да учи, а после щеше да си намери подходящ съпруг. Всичко щеше да бъде наред.

Маруся почувства огромна любов към мъжа си, който миеше лъжицата и вилицата от муранско стъкло, прегърна го и зарови лице в широкия му, силен гръб. Миришеше на любимия й мъжки парфюм - „Пако Рабан“. Това беше малкият й таен грях към него. Беше открила парфюма в Париж и го беше подарила на Стефан. Миризмата му я упояваше, привличаше, възбуждаше. Сега, благодарение на нея, новият й съпруг миришеше по същия начин.

- Обичам те, Орлине... - прошепна тя, забравила за дъщеря си и проблемите.

Колев изтръска водата от приборите, наведе се и я целуна бащински по главата.

- Подай ми кърпата, моля те. И аз те обичам.

Внимателно ги избърса и прибра в кутията. Намигна на жена си, която се отдръпна, усетила обичайната му студенина.

- Не го мисли, всичко ще е наред. Отивам да почета в кабинета, ти си лягай.

Всичко беше наред, освен едно. Прииска й се да се любят, да бъде прегърната като истинска любовница, съпруга, обичана жена, но това нямаше да стане. Трябваше да избие тази мисъл от главата си завинаги. Нямаше пълно щастие и всичко си имаше цена. Тази цена не беше най-страшната. Дори беше съвсем приемлива.

През няколко стени Лола лежеше на леглото като умряла, без да помръдва, втренчена в тавана. Искаше да е умряла, да се продъни в подземния свят, да запуши очите и ушите си, нищо да не вижда, чува и разбира. Вече нямаше никакви илюзии, че се намира в луксозен затвор. Затвор или не обаче, това, което искаше Колев, нямаше да стане. Не можеше да остане и ден повече тук. Изчака майка й и Колев да си легнат, извади златистия сак, напъха най-важните си вещи и след като се убеди, че и двамата са заспали, се измъкна от апартамента на пръсти.

Беше един часът през нощта, гората издишваше хлад от черната си заплашителна паст, в която се криеха кой знае какви убийци и чудовища. Из тъмните пространства между блоковете беше много страшно, въпреки че всъщност Лола беше чувала само за един-единствен убиец, тероризирал София в началото на шейсетте години - Жоро Павето. Смътно си спомняше някакви кадри от репортажи по телевизията, в които инсценираха как Павето се движи по нощните улици и напада жени. Удряше ги по главата с паве, увито в носна кърпа, и ги изнасилваше. Други убийци нямаше. Никой не смееше да убива, нямаше измъкване от Народната милиция. И все пак в абсолютната тишина между блоковете беше страшно.