Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Казах ти, че няма да е лесно, а и сега не е най-добрият момент да я караме да взима такива важни решения... Но хубаво, че започна разговора.

Погледът му се промени, стана тежък и изпитателен. Нищо не каза и Маруся изведнъж се напрегна. Какво искаше от нея, правеше всичко по силите си, за да няма конфликти. Но нямаше право да е недоволна от каквото и да било. Беше приел дъщеря й с цялата бъркотия около нея, въпреки безумния й баща, въпреки бягството му, въпреки идиотските разбирания, в които я бяха възпитали с Анастасия.

Водата течеше, синята венецианска купа стоеше насапунисана в очакване да бъде изплакната. Една от кристалните чаши се изплъзна от ръцете й и се разби с трясък. Маруся погледна стреснато мъжа си, който й се усмихна нежно, отиде при нея, прегърна я, обръщайки я към себе си, прокара ръка по тялото й не с желание, а собственически, и я погледна отгоре. Точно отгоре. Тя се окопити бързо и му се усмихна пак с онази усмивка, която отваряше всяка врата.

- Красавицата ми тя. Не го мисли. Всичко ще се подреди, дъщеря ти е инат, но това не е проблем.

Хвана я за раменете и я измести от умивалника.

- Остави на мен! Тази купа ми е по-скъпа от възможността да гледам жена си как мие съдове в кимоно, подарък от престолонаследника на Япония. Не че не ми е приятно... Ти й направи чай. Ето го чайника, налей вода, преди да съм продължил да мия.

Маруся го погледна изненадано - макар и заповеднически, тонът му беше сговорчив. Винаги беше на тръни, когато ставаше въпрос за Лола. Знаеше, че той никога няма да забрави, че е дъщеря на невъзвращенец. Първоначално се беше стреснала от предложението му да осиновят детето. Какво щеше да каже Стефан, ако разбере? Това нямаше как да се случи, но все пак?

Какво щеше да каже Стефан ли?! Що за нелеп въпрос се появи в главата й. Откъде накъде трябваше да мисли за неговото мнение, при положение че си беше вдигнал чукалата и беше изоставил дъщеря си най-безотговорно. Не можеше да покаже нито пред родителите си, нито пред мъжа си колко беше бясна. Вече дори и на нея й беше ясно, че със Стефан беше направила голяма грешка в избора си на съпруг. Баща й беше прав от самото начало, а и Орлин също. Трябваше да се разведат още преди да замине за Париж, а тя, глупачката, го взе със себе си, за да му покаже света, за който той толкова мечтаеше. Да го научи да е щастлив поне малко, да харесва живота си такъв, какъвто е, заедно с нея, въпреки загубите, претърпени от семейството му. Беше й писнало да слуша какво е било някога и колко лошо е сега. Беше направила за него всичко, на което беше способна, за да го направи щастлив, а той с какво й се отплати!?

Това семейство беше мъртво и погребано. Всичко беше минало, което Стефан някъде отдалече държеше тя да помни, да не може да се освободи от влиянието му. Нямаше го, а я караше да се чувства постоянно виновна заради принадлежността на баща й към хората, които му бяха отнели блестящото бъдеще на син на заможен фабрикант. Не беше честно. Беше го обичала истински и се беше посветила на желанието си да направи живота му по-красив и лек въпреки обстоятелствата.

Париж беше виновен за всичко. Този красив, но вражески град беше непоправимата грешка, заради която Лола беше останала без баща. Вместо да се радва, че беше получил рядката дори за нормални партийци, камо ли за врагове на народа, възможност да поживее на Запад, Стефан беше намразил още повече България. И омразата му стигна до такава степен, че не се поколеба да изостави дъщеря си.

Не можеше да му прости. Това беше предателство към детето им, към нея самата, към всичките й усилия. Той знаеше много добре, че никога няма да пуснат Лола да замине, и въпреки огромната любов и привързаност на детето му към него, това не го спря. Беше излъгал Лола, беше излъгал и нея, че е отговорен мъж, способен истински да обича. Да не говорим, че изобщо не му пукаше, че бягството му е кошмар за кариерата й. Знаеше за връзката й с Колев и от една страна, смяташе, че той ще я защити, а от друга, я ненавиждаше заради това. Нещастник! Всичко, което баща й й беше говорил за тези хора, се оказа вярно. Бяха пълни егоисти, заинтересовани само от личните си интереси и благополучие. Какво му липсваше в България? Имаше прекрасна съпруга, от добро семейство, която го пазеше дори от Държавна сигурност.

При тази мисъл Маруся се вбеси ужасно и почти тръгна към шкафа с алкохола, но се спря рязко. Заради Орлин не можеше да пие, а как й се пиеше. Само за да заведе този нещастник в Париж, се беше съгласила да пише доноси и да изпраща доклад след доклад с изсмукани от пръстите пълни глупости, в които разказваше как Стефан се е променил, колко е отблъснат от егоистичния и материалистичен морал на Запада и как за него няма нищо по-скъпо от Родината. Затова беше започнала да пие, защото не издържаше на напрежението от лъжите. Стресът беше ужасен, а той я намрази и презря заради алкохола.