Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Може би... - тихо отговори Лола.

Маруся беше нащрек и следеше внимателно съпруга си, без да се намесва. Беше ясно, че той имаше нещо важно за казване.

- Не, не може би. Със сигурност. Позволи ми да знам, и аз съм бил млад.

„Като си бил млад, защо толкова дълго време си бил сам и досега нямаше жена, а твои деца няма да имаш никога?“ помисли си Лола, стискайки зъби, за да не се изпусне. Колев като че ли прочете мислите й. Усмихна се непроницаемо като Чешърският котарак от „Алиса в страната на чудесата“ Явно предстояха „чудеса“

- Сигурно си мислиш, че нямам право да твърдя, че знам, защото доскоро бях сам, а собствени деца явно няма да имам никога, освен ако не стане чудо и майка ти забременее на тези години...

Обърна се към нея с най-милата си студена усмивка и се пресегна към ръката й, стискайки я нежно, но твърдо. Маруся се изчерви. Беше наясно, че идеята да забременее беше абсурдна не защото беше възрастна, а защото не правеха секс. Не беше Дева Мария, нямаше как да забременее с непорочно зачатие, чудесата ставаха само в Библията. И изобщо не беше необходимо да говори такива неща пред дъщеря й, но на него явно не му пукаше никога от нищо. Дори и от собствената му импотентност. Всеки друг мъж щеше да е смазан, Колев обаче беше успял да убеди себе си, че сексуалната му сила му беше необходима за работа, а правенето на секс беше само излишно разпиляване на енергия. Очевидно се чувстваше напълно комфортно да се шегува със съпругата си на тази тема.

- Орлине, нека да говорим за детето на Лили, то е по-важно от всичко друго в момента...

Колев пусна ръката й и я погали по главата със собственически жест, така, както се гали куче.

- Не ме прекъсвай, красавице.

„Ще се издрайфам - помисли си Лола, вече едва прикривайки отвращението си. - Държи се като мазен сваляч в бар...“

- Та... Аз съм кариерист, което е мръсна дума в нашето общество, а не трябва да е така. За да изградим развития социализъм, всички трябва да сме поне малко кариеристи. Но не за това е този разговор. Дълго време нямах време за жени и деца, колкото и Странно да изглежда. Исках да се самоусъвършенствам, да чета, да се образовам и най-важното - да раста в кариерата, за да съм полезен на Партията. Ако се бях оженил на двайсет години и направил дете, сега нямаше да съм министър вероятно. Затова искам да предложа нещо на Лили. След около пет-шест месеца, след като се роди детето, ще наемем жена да помага, защото не очаквам Маря да си зареже работата, за да стане баба...

Маруся се усмихна закачливо, не се сдържа и прекъсна мъжа си:

- Думата „баба“ не може да се отнася за мен, нали? Лилче, мами, ще ми викате мама Маруся, може ли?

Лола погледна майка си лошо. Суетата й нямаше край. Последва отговор с леден и категоричен тон, който не се очакваше от момиче на нейната възраст:

- Аз съм майката на това дете, а ти си бабата. Не може да има две майки.

- Момичета, не се карайте, и двете сте прави. Но, Лили, бъди по-великодушна в разбиранията си и не се сърди на малката суета на майка ти. Детето винаги ще знае, че ти си му майка, няма как да се обърка, ако наричаме Маря „мама Маря“, нали?

Лола не отговори, само вдигна вежди презрително. Доброто разположение на духа й към майка й и мъжа й започваше да се изчерпва.

- Ще наемем жена, за да може и Лили да продължи да ходи на лекции. Тя трябва да продължи образованието си.

- Естествено, говорих с ректора, ще се прехвърли режисура... - твърдо каза Маруся, а Лола пак не отговори. Всичко решаваха те, защо изобщо той я питаше каквото и да било!?

- Много мислих какво да направим за името на детето. Заради обстоятелствата, то трябва да вземе фамилията на Лили - Карамихов или Карамихова.

- Да, какъв е проблемът? Аз си харесвам името и не ми пука кой какво мисли - троснато каза Лола.

- Проблемът не е дали на теб ти пука, или не, а в това, че когато детето ти порасне и започне да разбира, за него няма да е приятно всички да знаят, че няма баща. Или изобщо не си мислила за това, което е разбираемо предвид възрастта ти...

Колев впери изпитателен поглед в Лола. Стана й много неприятно, защото този път беше прав. Наистина не се беше замисляла. Нямаше друг избор, освен да се съгласи с него.

- Има изход от тази ситуация. Сега обаче трябва да ви помоля този разговор да си остане между нас. Изобщо всичко, което се говори в този дом, не бива да напуска стените му.

Впери стоманен, изпитателен поглед в Лола. Тя безразлично поклати глава утвърдително. Нищо ново, беше израснала с това предупреждение. Стените така или иначе чуваха и записваха всичко и винаги някой някъде знаеше за какво си говорят. Как й липсваше баща й, беше напълно беззащитна без него. Съвсем сама сред чужди.