Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

В кутия, обвита с червен плат, в легло от бял сатен отвътре, лежеше тежка инкрустирана кристална бутилка, пълна с изключително стара и скъпа „Метакса“, подарък от президента на Гърция Константинос Караманлис. Караманлис беше станал почти личен приятел на Орлин Колев. Въпреки идеологическите различия - беше лидер на дясната „Нова демокрация“ - той ценеше политиката на добросъседство между двете балкански държави, а и смяташе Колев за добър външен министър, който умееше да води диалог извън клишетата, наложени от СССР. Руснаците бяха разрешили малка самостоятелност във външната политика между двете балкански държави.

Метаксата се пазеше за изключително специален случай заедно с Евксиноградската специална ракия. Така или иначе, недостъпните за обикновения българин маркови питиета вече не вълнуваха Маруся, или поне успяваше да се държи убедително пред мъжа си като човек, преодолял алкохолизма си. Лола беше безкрайно щастлива от промяната в майка си.

Настанявайки се на масата, облечен във вносна бледо-синя риза от фин памучен плат, без вратовръзка, в домашната си английска жилетка на сиви, бели и черни ромбове, с прошарена и неизтъняваща гъста руса коса, „чичо Орлин“ изглеждаше повече от добре. Усмихна се сърдечно на Лола, а усмивките му бяха почти събитие, и кавалерски дръпна стола й, за да седне.

Полагаше огромно усилие да приема добронамерено любезността му. Бяха минали само месеци от изчезването на баща й, а изглеждаха като вечност. В тези месеци Маруся беше успяла да се разведе с отсъстващия Стефан без неговото съгласие - беше третиран като мъртвец - и да се омъжи за Колев. Лола беше решила да запази бебето си, без да има съпруг, и примирена със съдбата си на самотна майка, се пренесе да живее в дома с червения мокет. Всичко изглеждаше като някакъв лош сън.

- Как си, миличка? Днес беше ужасно горещо...

Гласът на Колев беше приятно плътен и мек, но обръщението „миличка“ винаги караше Лола да се чувства на тръни. Предпочиташе да не се обръща към нея така, нежностите някак не отиваха на странния му поглед. Не можеше да се освободи от мисълта, че я гледа особено.

- Благодаря, добре... Малко ми е тежко в жегата, но не е страшно... Мамо, имаш ли нужда от помощ?

- Не, миличка, почивай си! Идвам...

При вида на майка си, тържествено излизаща от кухнята с купа със салата в ръце, Лола ококори очи. Маруся беше облечена във великолепно червено кимоно с разноцветни бродерии, което подчертаваше още повече фините, страстни черти на мургавото й лице, обградено с лъскава черна коса, вдигната на висок кок.

- Какво е това страхотно кимоно, мамо...? Изглеждаш уникално!

Маруся се усмихна доволно.

- Подарък от чичо ти Орлин. Орлине, разкажи...

И Орлин с готовност заразказва:

- Сигурно си чела във вестниците или си видяла по телевизията, че преди три години ни гостува престолонаследникът на Япония Акихито със съпругата си Мичико. Подариха ми две кимона, едно женско и едно мъжко. Това са традиционни японски дрехи, появили се в Япония през периода Едо, в началото на седемнайсети век. Познай колко плат е използван за ушиването на това кимоно.

- Не мога - отговори Лола максимално приветливо. -Колко?

Чувстваше се, като че ли я изпитваха в училище. Защо всичко казано от „чичо Орлин“ беше така изкуствено и досадно. Колкото и да беше интересно.

- Единайсет метра тежка коприна! Бая разточителни са японците, въпреки че изглеждат скромни. От единайсет метра плат могат да се ушият поне три мъжки ризи, но това там се счита за изкуство, никой не мисли за практичност... Майка ти го прави още по-красиво, нали? Давай салатата, Маря, умрях от глад! - заповеднически завърши Колев.

Зелената салата с репички беше сервирана в елегантна купа от непрозрачно, почти бяло, млечно стъкло. Лола не можеше да отрече вкуса на Колев, колкото и да изпитваше антипатия към него. Домът му беше пълен с интересни и красиви предмети - подаръци от чуждестранни министри и държавни глави. Но беше уточнил, че това бяха малки лични подаръци. Големите предмети ги беше предал на държавата, те принадлежаха на българския народ.

Колев се усмихна, проследил погледа й върху купата.

- Красива е, нали?

- Много!

- Муранско стъкло от Венеция. Този тип стъкло е създадено през шестнайсети век и се нарича Lattimo, от мляко. Преди година водих делегация в Италия и ни разведоха из Венеция, изключителен град!

Този човек се държеше като някакъв принц, а произхождаше от бедно селско семейство, от онези, за които баща й говореше с презрение. Маруся разпредели салатата по чиниите с огромни стъклени лъжица и вилица от същото стъкло, само че оранжеви на цвят.