Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Ганка Докова беше простовата и добра жена, която не беше сляпа за драмата на внучката си. Момичето беше по-привързано към баба си Анастасия и загубата й беше двойна. Надменната Анастасия беше фина жена, от сой. Ганка се радваше на интелигентната среда, в която внучката й растеше. Не беше сред диви селяни. Сега само стискаше зъби да не плаче и още по-тайно от мъжа си се молеше на Господ да пази момичето й и да роди здраво детенце. Може пък да има Бог. Тайните молитви нямаше да навредят. И дано този Колев да е добър с Лолито, че Ганка си знаеше стоката. И той беше дошъл от село, от бедност - като нейния Цеко. Тези мъже бяха корави и жестоки с всички, които бяха от по-високо потекло. Дано да имаше милост към Лола, все пак наполовина беше с подходящия произход, и тяхна беше, не само на враговете.

Беше закъсняла за вечеря с цели двайсет минути. Маруся я беше помолила да е винаги в къщи в 19 часа, защото Орлин държеше „семейството“ да сяда да вечеря заедно. В началото това изискване вбесяваше Лола, чувстваше се като на военно обучение. Само дето Колев не й сипваше бром в чая, за да е успана и да се държи почтително. В стария й живот с баба й Анастасия и баща й вечерята заедно също беше важен семеен ритуал, колкото и да беше разрушен през последните години, но това беше друго. Всичко около Орлин Колев я караше да се чувства несвободна и наблюдавана. И интуицията й не я лъжеше - беше напълно в реда на нещата домът на министъра на външните работи да бъде подслушван.

Маруся я посрещна с нервен шепот. Не искаше мъжът й да чуе, че се карат.

- Помолих те да се прибираш навреме, вечерята заедно е важна за семейството ни, колко пъти ще ти повтарям...

- Майка ми, ти не си добре! - прошепна ядосано Лола. -Какво семейство сме ние? Не мога да бъда семейство с мъжа ти, аз съм дъщеря на Стефан Карамихов, бившия ти мъж, ако си забравила... Семейството ни вече не съществува! Умря, изчезна с баща ми, няма го!!!

- Моля те, успокой се, не реагирай като таралеж. Моето семейство е и твое. Ако баща ти не беше избягал, може би и той щеше да има ново семейство и така щеше да имаш две семейства...

- Да, ама баща ми сега и да си направи семейство в Германия, аз никога не мога да бъда част от него, защото твоето скапано семейство с Орлин не ми разрешава да отида при него... Не мога да те понасям!!!

Беше избягала в стаята си, затръшвайки вратата под носа й. Маруся си пое дълбоко дъх. Този проблем нямаше да изчезне с магическа пръчка въпреки привидното омекване на дъщеря й.

Овладя се и заговори тихо, залепена за вратата. А Лола седеше на чуждото легло в средата на чуждата стая и слушаше монолога на майка си с непоносимо отегчение. Животът й не можеше да е по-тъп. Маруся шептеше пред вратата, заради шибания Орлин Колев. Това беше наистина вбесяващо. Запуши за секунда уши, но не можеше да стои така до безкрайност. Отпуши ги. Майка й беше минала на молба.

- ...Повярвай ми, знам колко ти е тежко... Сърцето ме боли, като те гледам как се измъчваш, но в момента нищо не може да се направи. Казвам „в момента“, защото наистина е така, всичко се променя и вярвам, че някой ден ще можеш да видиш баща си. Нека да мине малко време. Знаеш как се гледа на тези неща. Знаеш и какъв човек е Орлин. Колкото и да ти мисли доброто, той не може да застане срещу закона, нищо че съм му жена, а ти си ми детето. Нека да се поуспокоят нещата и ти обещавам, че пак ще видиш баща си. Ще го уредя! Сега обаче те моля да се успокоиш! Всяко твое вълнение, сълзи, нещастие, е вълнение, сълзи и нещастие за малкото същество в теб... А то не е виновно за нищо! Да не страда насила, моля те, Лола... Опитай се да мислиш хубави неща и постепенно ще започнат да се сбъдват. Нали искаш да си добра майка? Само светли мисли за човечето в теб... И няма нищо по-силно от майчината любов, каквото и да мислиш понякога за мен... Обичам те повече от всичко!

Това беше нелепо. Лъжеше я, че пак ще види баща си. Целият този монолог в коридор пред затворена врата беше нелеп. Лола беше заровила глава във възглавницата и се опитваше да сподави гигантския рев, който напъваше отвътре. Трябваше да мисли само хубави неща... Майка й беше идиотка, какви хубави неща, по дяволите?! Всичко беше отвратително. Но наистина нямаше право да мъчи детето си, чувстваше се зверски виновна пред него. И тъпата й майка все пак беше права. То беше сам-само, имаше само нея и всичко случващо се в душата й рефлектираше върху него. Тази мисъл беше подлудяваща. Беше заложник на лудата си майка, на Колев и на нероденото същество в себе си. Не, трябваше да се стегне. Пак и пак. Веднага. Все пак майка й обеща, че някой ден ще види баща си. Може би пък Орлин Колев наистина не беше чак толкова лош. Това изречение се въртеше в главата й ден след ден като развалена плоча. Плоча, която прескачаше.